Новаторът в своето дело, главният изпълнителен директор Харолд Джинийн сравнява егоизма с алкохолизма: „Егото не е човек, който бута предметите от бюрото си. Той не ломоти и не се лигави. Не, той просто става все по-безочлив и по-безочлив и някои хора, които не разбират какво се крие зад това поведение, погрешно вземат неговата безочливост за властност и самоувереност.“ Можем да кажем, че те започват да допускат тази грешка и по отношение на себе си, понеже не съзнават, че са се заразили от същата болест и, че тя ги убива.
Ако егото е гласът, който ни нашепва, че ни бива повече, отколкото ни бива в действителност, можем да кажем, че то спъва истинския ни успех, защото ни пречи да осъществим пряка и честна връзка със заобикалящия ни свят. Един от първите членове на Анонимните алкохолици определя егото като „съзнателно отделяне от…“. От какво? От всичко!
Негативните проявления на това отделяне са огромни: не можем да работим с другите хора, ако издигаме стени. Не можем да направим света по-добър, ако не го разбираме или ако не разбираме самите себе си. Не можем да получим обратна връзка, ако сме неспособни или не желаем да чуем външни източници. Не можем да видим благоприятните възможности, или не можем да ги създаваме, ако вместо да виждаме стоящото пред нас, живеем в собствените си фантазии и илюзии.
Ако не си даваме точна сметка за това какви са собствените ни способности в сравнение с тези на другите, нашата самоувереност не е нищо друго освен самоизмама. Как ще стигнем до другите хора, как ще ги мотивираме или ръководим, ако не можем да осъзнаем какви са техните нужди и потребности, защото сме загубили връзка със себе си.