Теория за емоциите и структура на стресовия процес
Проф. Ричард Лазарус определя теорията за емоциите като когнитивномотивационно- релационна система за обяснение. Всъщност разширяването на теорията за стреса до теория за емоциите най-общо казано е свързано с разглеждане и
на условията, от които се пораждат не само негативни, но и позитивни емоционални
състояния. Теорията за психичния стрес прави голямата стъпка към теорията за
емоциите, изхождайки от допускането, че основаните на стреса емоции са резултат на
затруднена адаптация. Теорията за емоциите може да бъде накратко описана с помощта
на няколко мета теоретични принципа:
- Системният принцип предполага, че емоционалният процес включва
организирана конфигурация от 3 групи променливи: антиседентни променливи
(предшестващи променливи), променливи на медиаторния процес и изходни
променливи. - Процесуалният принцип се отнася до промяната или постоянните промени
в емоционалните процеси. - Структурният принцип представя идеята за съществуването на стабилно
взаимоотношение личност-среда, в резултат на което се създават повтарящи се
емоционални модели в личността. Последните 2 принципа са взаимозависими. - Принципът на развитието предполага, че биологичните и социалните
фактори, които влияят на емоциите се развиват и променят, тоест емоционалният
процес не е същия на всички етапи от живота. - Принципът на специфичността подчертава различието на процеса при
всяка емоция. - Принципът на относителното значение се свързва с това, че всяка емоция
е дефинирана от уникално и специфично релационно значение.
Емоционалното значение на взаимоотношението личност-среда се конструира от оценъчния процес, който е централен конструкт в теорията за емоциите на Лазарус.
Реакцията на стресовата ситуация е ярък пример за психическата регулация на личността. Психическата регулация се осъществява на няколко нива:
– Психически състояния;
– Психически процеси;
– Относително устойчиви личностни характеристики.
Установяването на взаимозависимости между личностните характеристики и реакциите на стрес се затруднява поради факта, че в определен момент те се явяват базови, тоест детерминират реакциите по време на стрес и следователно се определят като независими променливи, а в друг момент могат да се повлияят от преживяването на стрес и да се разглеждат като зависими променливи. Още по-голяма трудност се явява отсъствието на система от личностни качества. Екстравертите при извършване на мисловна дейност в състояние на стрес увеличават обема на работата си, докато интровертите увеличават количеството на извършени грешки. Качеството на работата на екстравертите се подобрява, когато те са
стимулирани пред други хора. При продължително стресово въздействие при тях се развива състояние на затормозяване.
При анализа на методиката на Тейлър за изследване на личностната тревожност се разграничават седем групи признаци:
– невротизъм,
– чувствителност,
– безпокойство,
– неувереност,
– негативна Аз-концепция,
– слаба работоспособност,
– неспокоен сън,
– физиологическа нестабилност.
Всички те имат пряка връзка с начина на преживяване на стрес. Редица изследвания са посветени на връзката на тип А и тип Б поведение със стреса. Разликата между тези два типа е в степента на потребността им от постижение и
склонността към риск.
Предполага се, че хора с по-висока потребност от постижение са по-чувствителни към стресови ситуации, вследствие на което те са по-склонни към заболявания на сърдечно-съдовата система. По-съществени различия се установяват при изследването на взаимоотношението между Аз-образа и устойчивостта към стрес.
Комплексната структура на този конструкт влияе върху поведението на личността основно чрез нивото си на мотивация и когнитивната система. Разликата в самооценката се отразява в начина на възприемане и обработка на информацията. Установява се взаимовръзка между степента на самооценка, потребността от постижение и тревожността в стресова ситуация. Подобно заключение може да се направи при изследване на хора с различна локализация на контрола. Локализация на контрола е личностова характеристика, която се определя като когнитивно представяне на връзката между поведението на човека и начина, по който възприема постигнатите резултати.
Вътрешният контрол предполага възприемане на резултатите като последствие от собствените действия, докато външният контрол търси връзката на резултатите от дейността с влиянието на другите хора или с фактори, които са извън личния контрол. Хората с вътрешна локализация на контрола са уверени в себе си, разчитат на собствените си сили и не се нуждаят от подкрепа. В стресови ситуации те проявяват по-голяма устойчивост. Противоположните характеристики се отнасят до лицата с външна локализация на контрола. Представените тенденции не трябва да се възприемат абсолютно еднозначно. Например, т. нар. интернали (с вътрешна локализация на контрола) при загуба на увереността в себе си могат да проявят неувереност и беззащитност.
Оптимизмът като генерализирано вярване повлиява значително ефектите от стресовите събития. Оптимистите ги преживяват с по-малко негативни емоции като тревожност и депресия. Например, оптимистичните вярвания за изхода от лечението сред HIV-пациенти е свързан със забавяне на разрушаването на имунната система и отлагане началото на симптомите на СПИН.
Редица изследвания през последните години подкрепят хипотезата, че индивидуалните различия в честотата на мисли, включващи перфекционизъм , са свързани с различно преживяване на стрес. Допуска се, че личностните черти, свързани с по-чести състояния на депресия и тревожност, имат когнитивен компонент, включващ
перфекционистични очаквания по отношение на себе си, другите хора и обществото като цяло.
В литературата се посочват и други личностни променливи, изследвани в контекста на стресовото преживяване:
– неуязвимост;
– социалният интерес;
– чувството за хумор;
– търсенето на силни усещания;
– психологическата устойчивост (твърдост);
– чувството за съгласуваност;
– ирационалните вярвания;
– атрибутивният стил и др