ДОБЪР СЕКС ПРИ ЛОШИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
0, моят мъж, толкоз го обичам колкото не може и да си представи. Животът ми е чисто отчаяние –но не ме е грижа.
Когато ме вземе в прегръдките си, светът е сияен…
„Моят мъж”
Младата жена пред мен беше потопена в отчаяние. По хубавото й лице още личаха жълто-белезникавите белези от ужасните рани, след като умишлено бе насочила колата си към скалистата пропаст.
– И във вестниците писаха подробно за случая -продължи да разказва тя бавно, мъчително, – със снимка на висящата там кола… а той дори един телефон не завъртя. – Гласът й леко се повиши, в очите й проблеснаха гневни пламъчета, после отново я обзе тъга.
Труди, която едва ли не умираше от любов, постави по-нататък съществения за нея въпрос – защо бе я изоставил любимият й – трудно й беше както да си го обясни, така и да го понесе.
– Как можеше да си допадаме толкова много в сексуално отношение, да се чувстваме прекрасно и тъй близки в такива моменти, след като на практика нищо не ни свързваше? – Тя се разплака и заприлича на много малко и дълбоко обидено дете. – Мислех, че като му давах всичко от себе си, ще го накарам да ме обикне. Дадох му всичко, всичко, което можех да му дам. -Тя притисна ръце в стомаха си, наведе се напред и се заклати. – О, колко боли, като си помисля, че всичко е било напразно.
Труди остана известно време превита надве, без да спира да плаче, зареяла мисли в празното пространство, където бе живял митът й за любовта. Когато отново бе в състояние да говори, продължи през сълзи:
– Единственото, което ме интересуваше, беше да направя Джим щастлив и да го задържа при себе си. За нищо не съм го молила, освен за едно – да прекарва времето си с мен.
Труди пак се разплака и докато я чаках да се поуспокои, си спомних какво ми бе казала за семейството си и тихо я попитах:
– Нали и майка ти е искала същото от баща ти – да прекарва времето си с нея?
Тя изведнъж се изправи на стола си.
– О, Господи, да! Права сте. Говоря точно като майка си. А тя е човекът, на когото най-малко исках да приличам. Тя дори правеше опити за самоубийство, за да постигне своето. О, Господи! – повтори Труди, после вдигна мокрото си от сълзи лице, погледна ме и промълви: – Това е ужасно.
Тя замълча и тогава аз я заговорих:
– Много пъти ние се улавяме, че вършим същите неща, които са правили нашите родители, и то точно тези неща, за които сме си обещавали, че никога няма да правим. Защо става така? Защото от тях сме се учили какво е да си мъж или жена.
– Но аз не направих опит да се самоубия, за да си върна Джим – възрази Труди. – Просто не издържам ужасния начин, по който се чувствам – толкова безполезна и нежелана. – Последва ново мълчание. – Вероятно и майка ми се е чувствала така. Предполагам, че човек се изпълва с подобни чувства, когато се опитва да задържи до себе си някой, който си е поставил и други, по-важни задачи в живота.
Труди наистина се е опитвала да задържи Джим, като за примамка е използвала секса. В следващите сеанси, когато болката се беше поуталожила, темата секс отново изплува.
– Сексът ме е привличал винаги – заяви тя с огромна гордост и вина. – До такава степен, че още в училище се питах дали не съм нимфоманка. Единственото, за което си мислех, беше кога пак ще се любим с приятеля ми. Винаги гледах да уредя място, където да бъдем сами. КАЗВАТ, че мъжете мислели непрекъснато за секс. В случая обаче аз мислех за секс повече от него. Поне аз много повече си правех труда да оставаме насаме.
Труди била шестнадесетгодишна, когато тя и съученикът й „се отдали един на друг”, както се изрази, за първи път. Той бил в училищния отбор по американски футбол и смятал, че трябва да тренира усилено. Прекаленият секс с Труди намалявал силата му на игрището, твърдял той. Когато се оправдавал, че не бива да закъснява вечер преди мач, тя си намирала работа като детегледачка за следобед и го прелъстявала на дивана в гостната, докато бебето спяло в съседната детска стая. Накрая обаче и последните усилия на Труди да превърне страстта му към спорта в страст по самата нея пропаднали и младежът заминал да учи в далечен колеж.
След като си поплакала няколко денонощия и се смъмрила, че не успяла да го накара да я предпочете пред спортните си амбиции, Труди била готова да опита отново с друг. Било лятото между прогимназията и колежа и тя все още живеела при родителите си в дом, който се пукал по шевовете. След години заплахи, че ще поиска развод, майка й най-сетне предприела първите стъпки по тази процедура и наела адвокат, известен с това, че защитава по най-мръснишкия начин. Бракът на родителите й бил от по-бурния тип, в който си противостояли работохолията на бащата с пламенните, а понякога яростни, саморазрушителни усилия на майка й да го застави да прекарва повече време с нея и двете им деца – Труди и по-голямата й сестра Бет. Той толкова рядко и за толкова кратко време се задържал у дома, че жена му наричала тези негови пребивавания „адски престои”.
– Наистина беше ад! Завръщанията му винаги се превръщаха в ужасни, дълги битки, в които майка ми крещеше и го обвиняваше, че не обича никого от нас, а баща ми повтаряше, че именно заради нас работи като вол. Всяка негова поява у дома завършваше с крясъци между двамата. Обикновено той си тръгваше, затръшваше вратата и изкрещяваше: „Ето защо нямам никакво желание да се прибирам вкъщи!” Понякога, ако майка ми се разплачеше или го сплашеше с развод, той се променяше за известно време, прибираше се рано и прекарваше вечерите си с нас. Тогава майка ми се захващаше да приготвя вкусните си гозби, предполагам за награда, че се е върнал при семейството си. – Труди свъси вежди. – Но след три-четири вечери той отново започваше да закъснява, като се обаждаше по телефона, за да предупреди. „О, да, разбирам. О, така ли?” – отвръщаше майка ми с леден глас. После започваше да крещи какви ли не гадости и тръшваше слушалката. Междувременно Бет и аз бивахме обличани тържествено, очаквайки неговото прибиране за вечеря. Масата също се нареждаше по-специално, както се случваше винаги, когато очаквахме татко да си дойде – със свещи и цветя. И когато станеше ясно, че той няма да се върне, мама се разфучаваше из кухнята, крещеше, удряше капаците на тенджерите и го наричаше с отвратителни епитети. После се успокояваше и отново с леден тон ни съобщаваше, че ще вечеряме без него. Беше дори по-лошо, отколкото когато крещеше. Сипваше ни и сядаше на масата, без изобщо да ни поглежда. Това ни потискаше и двете с Бет и ние притихвахме. Не смеехме дума да обелим, не смеехме дори да ядем. Сядахме на масата с желанието да ободрим майка си, но всъщност с нищо не можехме да й помогнем. Често след такива вечери нощем ми ставаше лошо и повръщах… Явно нямам добро храносмилане.
Имате някакви въпроси, искате да се запишете за тренинг или да си запазите час за консултация?
– Или добри модели на общуване – вметнах аз, защото именно в такъв климат Труди е научила и малкото, което знаеше за общуването с този, когото обича. – Как се чувстваше, докато всичко това продължаваше? – попитах я аз.
Труди се замисли, после кимна и заговори, наблягайки на точността на отговора си:
– До известна степен изпитвах страх, но по-често се чувствах самотна. Никой не ме поглеждаше, нито се интересуваше какво правя или как се чувствам. Сестра ми беше много плаха и ние не си споделяхме много. Когато не беше на уроци по музика, се затваряше в стаята си. Повечето време свиреше на флейта, като по този начин си е намирала извинение да не участва в спорове и да не пречи на никого. Аз също се научих да не създавам неприятности. Мълчах и се правех, че не забелязвам как се отнасят един към друг родителите ми. Стараех се да се уча добре. Понякога имах чувството, че татко ми обръщаше внимание само когато става дума за училище. Казваше ми: „Дай да видя бележника ти” и тогава си разменяхме по някоя дума. Ценеше всяко мое постижение и затова се стараех да не го разочаровам. – Труди потърка чело и се замисли. – И друго чувство ме изпълваше. Тъга. Мисля, че през цялото време бях тъжна, но не го споделях с никого. Ако ме бяха попитали „Как се чувстваш?”, щях да отвърна: „Добре, много добре”. Защото и да си признаех, че ми е тъжно, нямаше да мога да обясня защо. Как можех да преценявам чувствата си по този начин? Та аз не страдах. Нищо съществено не е липсвало в живота ми. В смисъл – никога не сме гладували, не сме били лишавани от нещо, което ни е необходимо.
Труди все още не беше в състояние да разбере дълбочината на емоционалната изолация в семейството си. Тя е страдала от недостиг на родителски грижи и внимание, защото баща й на практика не е бил на разположение, а майка й изцяло е била погълната от гнева и неудовлетвореността си от него. Така Труди и сестра й са изпитвали емоционален глад.
Идеалното е, когато детето разкрива същността и преживяванията си пред родителите заради любовта и вниманието им към него. Но родителите на Труди не са били насреща, за да приемат този й дар – били са прекалено увлечени в битката за надмощие помежду си. Така Труди, растейки, пренасочва любовта си (под формата на секс) другаде. Но я предлага на подобни неохотни и неотзивчиви партньори. Нима е знаела как да постъпи? Нищо друго не е могло да бъде правилно или да замени липсата й на любов и внимание, с която вече е свикнала.
Междувременно конфликтът между родителите й се разпалва на нова арена – в бракоразводната зала. Насред това ожесточение сестра й избягва с учителя си по музика. Родителите й спрели за малко битката, колкото да установят, че голямата им дъщеря е напуснала щата с два пъти по-възрастен мъж, който не бил в състояние да изкарва прехраната си. Труди, също жадна за любов, започва като обезумяла да се среща с мъже, като лягала с всеки втори. Дълбоко в себе си била убедена, че за всичко е виновна майка й, която пропъдила баща им с вечните си натяквания и заплахи. Труди се заклела никога да не става такава гневна и взискателна жена като майка си. Решила да спечелва любимия си с любов, разбиране и себераздаване. Вече била опитала веднъж да покори с любов и отдаване – футболиста, – но поведението й не дало резултат. Тогава решила не че подходът й е грешен или обектът неподходящ, а че не дава достатъчно от себе си. И тя продължила да се старае, да се самораздава, но пак никой от младежите, с който излизала, не се задържал задълго при нея.
Започнал есенният семестър и Труди се запознала с женен мъж – Джим, полицай, който посещавал същия държавен колеж и учел теория на правото, за да може да кандидатства за повишение. Бил тридесетгодишен, баща на две деца, с бременна жена. Един следобед, на чаша кафе, разказал на Труди, че се оженил много млад и не бил щастлив с жена си. Предупредил я бащински да не бърза да попада в същия кюп, като се омъжи млада и се нагърби с отговорности. Труди се изпълнила с гордост, че той й поверява такива лични неща като разочарованието си от брачния живот. Джим изглеждал мил и по някакъв начин уязвим, чувствал се самотен и неразбран. Казал й колко много значело за него да може да говори откровено с нея, признал, че досега не бил говорил с никого по този начин и я попитал иска ли отново да се видят. Тя бързо се съгласила, защото колкото и да не се бил получил истински разговор между тях, а по-скоро монолог от негова страна, тя усетила много по-истинско общуване, отколкото в семейството си. Тя почувствала и вниманието, за което така копнеела. След два дни отново се видели и тръгнали на разходка към хълмовете над колежа. На раздяла той я целунал. Не минала и седмица и те започнали да се срещат в апартамента на негов колега полицай в три от петте следобеда, през които Труди ходела на училище и животът й се завъртял около заедно откраднатото им време. Тя изобщо не се замисляла как й се отразяват тези отношения. Бягала от час и започнала – за първи път – да се проваля в учението. Лъжела съученичките си какво прави, а после започнала да ги избягва, за да не й се налага да лъже. Изоставила всякаква обществена дейност, интересувала се само от срещите си с Джим и мислела непрекъснато за него. Правела всичко, за да му бъде на разположение, в случай че се появи някой свободен час, който могат да прекарат заедно.
В отговор Джим я дарявал с огромно внимание и ласки, когато оставали насаме. Умеел да й каже точно това, което й било нужно да чуе – колко прекрасна била, колко по-различна от другите, колко обична, как го правела да се чувства по-щастлив от всякога. Думите му я подтиквали още повече да го възбужда и пленява. Първо си купила красиво бельо, което носела само когато е с него, после – парфюм и благоуханни масла, но той я предупредил да не ги употребява, за да не ги усети жена му. Усилено се снабдявала с книги за любовта и всичко, което прочитала, изпробвали заедно. Екстазът му я подтиквал да продължава в същия дух. Нищо не възбуждало половото й желание повече от неговата възбуда. Тя буйно отвръщала на неговото влечение към нея. Така изразявала не толкова собствената си сексуалност, колкото радостта, че той отвръща на чувствата й. Тъй като в действителност тя имала по-силна връзка с неговата сексуалност, отколкото със своята, колкото по-откликващ бил той, толкова по-удовлетворена била тя. Желанието му да краде от другия си живот заради нея тълкувала като признание за достойнствата й, нещо, за което цял живот била жадувала. Когато не били заедно, измисляла други начини да го очарова.
Накрая приятелките й спрели да се интересуват от нея и да я канят да се вижда с тях и животът й се свел до една-единствена фикс-идея – да направи Джим по-щастлив откогато и да било. При всяка тяхна среща чувствала гъдел от победата – победа над неговото разочарование от живота, над невъзможността му да изпитва любов и сексуална задоволеност. От мисълта, че той е щастлив, и тя ставала щастлива. Най-сетне любовта й проявила вълшебството си в нечий друг живот. А тя винаги се стремяла да постигне точно това. Труди не постъпвала в живота си като майка си, която пропъждала човека до себе си с вечните си изисквания към него. Напротив, нейната връзка била изградена върху любов и самоотверженост. Изпитвала гордост, че почти нищо не иска от Джим.
– Чувствах се много самотна, когато не съм с него, а повечето време беше така. Виждах го само за два часа три пъти седмично. През останалото време изобщо не ми се обаждаше. Той посещаваше колежа понеделник, сряда и петък, след което се срещахме. Отдавахме се предимно на любов при тези срещи. В мига, когато се озовавахме заедно, се втурвахме един към друг и се сливахме в прегръдка. Толкова силно се привличахме, толкова възбуждащо, че понякога и на двамата ни беше трудно да повярваме, че е възможно някъде по света да има и други хора, за които сексът е същото вълнуващо преживяване. После обаче трябваше да си кажем довиждане. Часовете, през които не бях с него, ми се струваха празни. Опитвах се да ги запълвам с грижи за себе си, за да съм готова за следващата ни среща – миех косата си със специален шампоан, правех си маникюр или просто седях, погълната от мисли за него. Стараех се да не мисля за жена му, за семейството му. Бях убедена, че след като е бил впримчен в брак, преди да е достатъчно зрял, за да знае какво иска от живота, както и фактът, че нямаше никакво намерение да напусне семейството си и да избяга от задълженията си към него, ме привързваха още повече.
,,…И ме караше да съм още по-мила с него”, спокойно можеше да допълни Труди. Тя не е била способна на продължителна интимна връзка, така че бракът и семейството на Джим са били добре дошъл буфер, какъвто в отношенията й с футболиста се е явявала неохотата му да бъде с нея. Взаимоотношенията й с Джим с рядкото му присъствие и отсъствието на каквито и да било задължения по отношение на нея до голяма степен са напомняли на Труди за семейството й и за отношението на родителите й към нея.
Вторият семестър бил към края си, наближавало лятото и Труди попитала Джим какво ще стане с тях, когато занятията приключат и двамата няма да имат подходящи оправдания за срещите си. Той сбърчил вежди и отвърнал неопределено: „Още не знам. Все ще измисля нещо.” Намръщеният му вид я накарал да млъкне. Двамата ги свързвало единствено щастието, с което го дарявала, и ако той престанел да се чувства щастлив, връзката можела да приключи. Тя не бивало да допуска да го види намръщен. Занятията свършили, а Джим все още нямал конкретно предложение. „Ще ти се обадя” – само това й казал, И тя зачакала. Приятел на баща й й предложил работа за летния сезон в един курортен хотел; Няколко нейни приятелки също отивали да работят там и настояли да тръгне с тях: „Ще бъде чудесно, цяло лято ще сме край езерото”, придумвали я те. Тя отклонила предложението от страх да не изпусне обаждането на Джим. Близо три седмици почти не излязла от къщи, но той така и не се обадил.
Един следобед в средата на юли Труди, обзета от апатия, отишла на покупки в центъра на града. Тъкмо излизала от един прохладен магазин, примигвайки от ослепителното слънце навън, когато видяла Джим почернял от слънцето, усмихнат, ръка за ръка с някаква жена, която без съмнение била съпругата му. До тях вървели две деца – момче и момиче, а на гърдите на Джим, в синьо кенгуру, висяло бебе. Труди изчакала да срещне погледа му. Джим я погледнал за миг и бързо извърнал глава, докато я подминавал със семейството си, с жена си, с живота си…
Успяла да стигне някак си до колата, въпреки болката в гърдите, от която секнал дъхът й. Седнала вътре и останала там – на горещия паркинг, задъхвайки се от плач, дълго след като слънцето било залязло. После бавно, като в мъгла, подкарала към колежа, оттам по хълма нагоре, там, където за първи път се разхождали и целунали с Джим. Стигнала до мястото, където пътят граничел със стръмна пропаст от едната страна, и вместо да следва завоя му, продължила напред.
Това, че е оцеляла почти невредима от катастрофата, е истинско чудо. За нея обаче – огромно разочарование. В болницата си дала дума да направи веднага след като я изпишат нов опит. Минала през психиатрично отделение специално лечение със задължително събеседване с психиатър. Родителите й ходели да я виждат на смени. Баща й изнасял строги лекции за смисъла на живота, докато Труди безмълвно брояла колко пъти си поглеждал скришом часовника. Обикновено завършвал безпомощно с думите: „Сега знаеш колко много те обичаме майка ти и аз, миличка. Обещай ми повече да не правиш такива опити.” Труди покорно обещала, дори се насилила да се усмихне, но останала равнодушна при мисълта, че лъже баща си за нещо толкова важно. След него идвала майка й, която почвала да крачи напред-назад в стаята и да я обсипва с въпроси: „Как можа да постъпиш така със себе си? Как можа да постъпиш така с нас? Защо не ми каза, че нещо ти тежи? Каква всъщност е причината? Нашите отношения с баща ти ли те разстройват?” После сядала на един от столовете и се впускала в подробни обяснения за бракоразводната процедура, вероятно предполагайки, че така я успокоява. Обикновено след посещенията им Труди повръщала нощем.
Вечерта преди да я изпишат от болницата една от сестрите седнала до нея и кротко започнала да я разпитва какво я е подтикнало към тази крайност. Труди изляла душата си пред нея. Накрая сестрата й казала: „Сигурна съм, че възнамеряваш да повториш опита си. И защо не? Днес нищо не е по-различно отпреди седмица. Но преди да го направиш, искам да поговориш с един човек.” Сестрата, бивша моя пациентка, имала предвид мен.
Така Труди и аз започнахме съвместната ни работа, която имаше за цел да изцери нуждата й да раздава повече любов, отколкото получава, да раздава ли, раздава от изпразнената си вече душа. През следващите две години в живота й се появиха още неколцина мъже, които й дадоха възможност да провери как използва секса в отношенията си с тях. Единият бе преподавател в университета, в който се беше записала. И той като баща й се оказал работохолик и отначало Труди се заела усилено да го откъсне от работата му и да го привлече в прегръдките си. Този път обаче почувствала остро безсилието си в опитите си да го промени и след пет месеца се отказала. В първите дни предизвикателството я стимулирало и всеки път, когато успявала да „спечели” вниманието му, докато били заедно, се чувствала оценена, но започнала да осъзнава, че става все по емоционално зависима от него, а той започвал да и дава все по-малко. Веднъж по време на сеанс ми сподели: – Снощи бях с Дейвид и след като му казах колко много държа на него, се разплаках. Той пак взе да ме уверява, че би трябвало да разбера от какво значение е за него работата му, а аз просто престанах да го слушам – толкова пъти вече слушах все едно и също. И изведнъж си дадох сметка, че и преди съм изпадала в подобно положение – с моя приятел футболиста. Бях се вкопчила в Дейвид по същия начин. – Усмихна се тъжно. -Нямате представа до какви крайности стигам, за да привлека вниманието на мъжете. Въртя се в кръг около тях, събличайки една по една дрехите си, духам в ушите им, изобщо използвам всякакви съблазняващи номера. Все още се опитвам да прикова вниманието на някой, който не проявява кой знай какъв интерес към мен. Когато сме с Дейвид, най-силно ме възбужда мисълта, че го възбуждам до такава степен, че да забрави всичко, което предпочита да прави. Не ми е приятно да си го призная, но съм се усещала на седмото небе, когато съм карала някой от тях – Дейвид, Джим или който и да е – да ми обърне нужното внимание. Предполагам, че сексът ми носи огромно облекчение, защото нищо друго в една връзка не ми е доставяло радост. Той като че ли за няколко минути сваля всички бариери и ни сближава напълно. А аз толкова съм се стремяла към сближаване. Но не искам да давам аванси на Дейвид. Струва ми се доста унизително.
Дейвид не беше последният неподходящ за Труди мъж. Следващият й любовник беше борсов посредник, отдаден на състезания по триатлон. Тя също се състезаваше не по-малко усърдно от него, но за да привлече вниманието му, като се опитваше да го отклони от строгия тренировъчен режим чрез постоянни обещания на благоразположеното си тяло. Повечето от времето, в което били заедно, той бил или прекалено изморен, или прекалено незаинтересован да достигне до ерекция или да я поддържа по-дълго време.
Един ден Труди описваше в кабинета ми последния им неуспешен опит да правят любов и ненадейно избухна в смях:
– Само като си, помисля, и ми идва в повече! Надали някой се е старал някога по-усърдно от мен да се люби с някого, който изобщо няма подобни намерения. – Последва нов изблик на смях, после гласът й стана по-твърд: – Време е да престана с това. Стига вече съм била страничен наблюдател. Изглежда непрекъснато ме привличат мъже, които няма какво да ми предложат, а на всичкото отгоре отхвърлят това, което аз им предлагам.
Това беше съществената повратна точка за Труди. Благодарение на психотерапията ми тя заобича себе си и вече можеше да прецени кога една връзка не я задоволява, вместо да си прави изводи, че не е достатъчно обичлива и трябва да дава повече от себе си. Силният й стремеж да използва сексапила си като основа на взаимоотношенията си с неподходящ или неохотен партньор рязко намаля и две години по-късно, когато приключиха психотерапевтичните ни сеанси, тя вече се срещаше с няколко мъже, без да ляга с никого от тях.
– Вече е съвсем различно, когато се виждам с някого. Замислям се харесвам ли го, приятно ли ми е с него, свестен човек ли е. Преди изобщо не обръщах внимание на тези неща. Усилено се стремях да накарам този, с когото съм, да ме хареса, да прекара приятно с мен и да мисли, че съм добър човек. Преди дори не ми е минавало през ума след някоя среща да се запитам дали отново искам да се срещна с него..Единствената мисъл, която ме занимаваше, бе дали ме е харесал достатъчно, за да ми се обади да се срещнем отново! Колко съм била изостанала!
– Когато Труди реши да преустанови психотерапията, вече не беше онова същество. Тя лесно можеше да разпознае неподходящата връзка и дори и да пламнеше искрата на привличането, беше в състояние лесно да я угаси след хладнокръвна преценка за мъжа, ситуацията и предлаганите й възможности. Труди вече не се предлагаше на борсата за страдание и пренебрегване. Сега търсеше приятеля във всяко отношение или предпочиташе да не бъде с никого. Средно положение не съществуваше. Оставаше си обаче фактът, че Труди не знаеше как се живее с противоположността на страданието и пренебрегването – със спокойствието и взаимното обвързване. Тя не познаваше степента на интимност, породена от новия тип връзка, към който се стремеше. Никога не й се беше случвало да се потопи в климата на истинската близост, въпреки че бе копняла за това. Не случайно е била привличана от мъже, склонни да я пренебрегват, представата й за искрена близост бе слаба. Отрасла в семейство без задушевна атмосфера, в детството си тя бе видяла само битки и заплахи и всяка заплаха е бележела началото на нова битка. Винаги е имало страдание и напрежение и рядко – известно спокойствие, а истинска близост и споделяне, истинска любов – никога. Като реакция на майчините си манипулации Труди си изгражда формулата: да обичаш значи да даваш, без да искаш нещо в замяна. След като терапията й помогна да се измъкне от капана на саможертвеното мъченичество, тя беше напълно наясно какво не бива да прави, което можеше да се разглежда като огромен напредък. Но беше изминала само половината до крайната си цел. Следващата й задача бе да свикне с компанията на мъже, които намира за приятни, но и малко скучни за представите й. Жените, които обичат прекалено силно, често изпитват скука, когато попаднат на „приемлив” мъж – не ехтят камбани, няма експлозия на ракети, не падат звезди от небето. Поради липсата на възбуда те се чувстват нервни, раздразнителни и не на място -изобщо неприсъщо им състояние с етикет „скука”.
Труди не знаеше как да се държи в присъствието на такъв мъж – мил, внимателен и заинтересован от самата нея; цялата си жизнена стратегия на общуването с мъже бе изградила върху принципа на предизвикателството, а не просто на радостта от компанията на даден мъж. Беше свикнала да прилага хитрости и манипулации, за да поддържа връзките си, и щеше да й бъде много трудно да се чувства удобно и естествено в друго съжителство. След тревогите, страданията, битките и пораженията, взаимоотношенията, в които липсваха такива могъщи двигатели, щяха да й се струват не само безинтересни, за да им придава някакво значение, но и несигурни. Колкото й да е странно, но някои жени се чувстват по-неудобно в присъствието на уравновесени, ведри и стабилни мъже пред безразлични и емоционално отдалечени, безполезни или незаинтересовани мъже. Този тип жени са свикнали да приемат отрицателните черти на нечий характер и поведение и да живеят удобно с тях. Те не предпочитат позитивните характери и този навик може да се промени само с усилена работа. В случай че Труди не се научи да общува непринудено с мъж, който приема основните й интереси за не по-малко важни от своите, няма никаква надежда да изгради удовлетворяващи отношения.
Преди да се промени, жената, която обича прекалено силно, обикновено проявява следните характеристики:
• Задава въпроса: „Доколко ме обича (има ли нужда от мен?), а не: „Доколко аз го харесвам?”
• По-голяма част от сексуалните й контакти с него са подчинени на основната цел: „Как да го накарам да ме обича (или да изпитва нужда от мен) още повече?”
• Като се отдава на мъже, които според нея са по-нуждаещи се, тя може да прецени собственото си поведение като хаотично, но с една основна цел – да достави удоволствие на другия, не на себе си.
• Чрез секса тя манипулира или се опитва да промени партньора.
• Приема взаимното манипулиране за особено вълнуващо. Прибягва до съблазни, за да постигне своето, чувства се великолепно, когато успее, и пада духом, когато опитите й са несполучливи. Обикновено провалите я подтикват да измисля още по-големи съблазни.
• Бърка тревогата, страха, страданието с любовта и със сексуалната възбуда. Усещането за свития си на топка стомах нарича „любов”.
• Черпи възбудата си от възбудата на мъжа. Не знае какво да направи, за да се чувства добре – всъщност е заплашена от собствените си чувства.
• Ако липсва предизвикателството на неосъществената връзка, се изпълва с безпокойство – не я привлича сексуално мъж, с когото не води битка, лепва му етикета „скучен”.
• Често се свързва с мъж без достатъчен сексуален опит заради усещането за надмощие.
• Копнее за физическа близост, но от страх да не бъде впримчена и/или да не бъде завладяна от собствените си нужди да се грижи, се чувства добре с емоционалната дистанция, породена и поддържана от стреса във взаимоотношенията. Става плашлива, ако някой поиска да бъде с нея както емоционално, така и сексуално. Предпочита или да избяга, или да го изпъди.
Мъчителният за Труди въпрос в началото на съвместната ни работа: „Как беше възможно толкова много да си допадаме в секса, да се чувстваме прекрасно, когато нищо друго не ни свързваше на практика?” си заслужава да бъде разгледан. Той често стои пред жените, които обичат прекалено силно под формата на секс в нещастна, или безнадеждна връзка. На мнозина е втълпявано, че „добрият” секс означава „истинска” любов и обратно – че когато връзката като цяло не е подходяща, то и сексът не може да ни задоволи истински. Нищо по-далеч от истината за жени, които обичат прекалено силно. Сексът в една неподходяща връзка може дори да се превърне в страстно, вълнуващо и покоряващо преживяване.
Възможно е семейството ни или приятелите ни да се интересуват настойчиво как някой не особено привлекателен или достоен за уважение мъж е успял да ни изпълни с трепетни вълнения и силен копнеж, което не се е случвало с далеч по-приятен, по-представителен и по-достоен човек. Понякога дори е невъзможно да изразим с думи доколко сме омагьосани от бляна си да събудим всички положителни качества – любов, привързаност, внимание, почтеност и благородство, които сме уверени, че дремят у нашия любим под топлината на нашата любов. Обикновено жените, които обичат прекалено силно, си казват често, че са се отдали на мъж, който никога не е бил обичан – нито от родителите си, нито от предишна съпруга или приятелка. За нас той е ощетен и ние с готовност се залавяме със задачата да възстановим всичко, което досега е липсвало в живота му. В известен смисъл – сценарий, подобен на приказката за Снежанка, омагьосана да спи, докато не я обикне истински някой и не развали магията с първата си целувка, но с разменени роли. Така и ние се стремим да развалим магията и освободим любимия от затвора, в който сме решили, че се намира.
Неговата емоционална студенина, гняв, униние, безразличие, жестокост, грубост, безчестие или пристрастеност според нас са признаци, че той не е бил обичан достатъчно и сме готови да изправим любовта си срещу всичките му недостатъци, грешки, провали и дори болестни състояния. Решени сме твърдо да го спасим със силата на нашата любов.
Обикновено най-сигурното за тази цел средство е сексът. Чрез всеки сексуален контакт се опитваме да го променим. Всяка наша ласка или целувка трябва да му докажат колко е значим и несравним, колко много заслужава уважение и грижи. За нас няма съмнение, че убеди ли се в любовта ни, той ще разкрие истинската си същност и ще се въплъти във всичко онова, което искаме и имаме нужда да бъде.
Обикновено всичко това предразполага към добър секс, защото сме впрегнали огромна част от енергията си, за да направим или поддържаме преживяването прекрасно. Каквото и да получаваме насреща, това ни насърчава да се стараем още повече, да се показваме любещи и още по-убедителни. А има и други фактори. Например въпреки идеята, че е малко вероятно при неудачната връзка да има приятно сексуално преживяване, в случая трябва да се знае, че се получава разтоварване както на физическото, така и на емоционалното напрежение. Една жена би избегнала сексуална близост, когато е в обтегнати отношения с партньора си, докато друга при същите обстоятелства решава, че може да се отърве от напрежението, поне временно, именно чрез секса. В една несполучлива връзка или при един неподходящ партньор често единственото удовлетворение е сексуалният акт, както и единствената подходяща форма на контакт. Практически е възможно степента на сексуалното освобождаване да бъде в пряка връзка със степента на неудовлетвореност от взаимоотношенията с партньора. Това е лесно за разбиране. Много често след скандал се получава голямо удоволствие от секса, независимо от здравината на любовната връзка. Това се обяснява както с горепосоченото отслабване на напрежението, така и с личната активност на двамата да преодолеят конфликта и да направят така, че сексът „да върви” и да спои връзката им, застрашена от кавгата. От особената наслада и задоволеност в случая може да се направи извод, че всичко е възстановено. „Виждаш ли колко сме близки, колко нежни можем да бъдем един към друг, колко ни е добре, когато сме заедно. Ние наистина си принадлежим.” Сексуалният акт, който носи пълно физическо удовлетворение, може да създаде здрава спойка между двама души. Това важи с пълна сила за силно обичащата жена. Настървението в битката за любимия мъж спокойно може да спомогне за силно сексуално изживяване, което пък да я обвърже още по-силно към партньора. Както и обратно. Когато един мъж не представлява особено предизвикателство, това може да въздейства и върху секса, като го лиши от огън и страст. В случая липсва състоянието на силна възбуда от самото му присъствие и сексът няма какво да доказва, така че по-лесната и по-спокойна връзка може да изглежда и по-безинтересна. Като че ли това убеждава колко „истинска” е любовта, когато има напрежение, борба, сърдечна болка и безкрайни вълнения
Ето че стигнахме и до истинската любов. Макар и да изглежда трудно да се определи какво е любовта, причината според мен се крие в опита ни да съчетаем две противоположни и дори взаимоизключващи се страни на понятието любов в едно определение. По този начин колкото повече говорим за любовта, толкова повече си противоречим, и когато открием, че едната страна на любовта се сблъсква с другата, се предаваме, обзети от смут и разочарование, като решаваме, че любовта е много лично, много тайнствено и много загадъчно явление, за да получи точно определение.
Гърците са били по-умни. Използвали са две думи – eros и agape, с които разграничавали двете коренно различни преживявания, които наричаме любов. Първата обозначавала страстната любов, докато втората характеризира трайната обвързаност между двама души, които изпитват силна привързаност, топла и дълбока обич един към друг, но липсва силната страст. Съпоставянето между двете думи позволява да разберем раздвоението си, когато се опитаме да намерим и двата вида в една и съща връзка, в един и същи момент и с един и същи човек. Така си изясняваме и защо всяка от разновидностите на любовта има своите защитници – и едните, и другите твърдят съответно, че има един-единствен начин за изживяване на любовта, защото всяко от тези изживявания има своя стойност, искреност и красота. Както и че всеки вид любов е лишен от нещо ценно, което само другият вид може да предложи.
Еros – истинската, страстната любов, е всепоглъщащ, отчаян копнеж по възлюбления, който е възприеман като различен, тайнствен, неуловим. Дълбочината на любовта се измерва със силата на обсебването от любимия човек. Малко време се отделя за други интереси, защото основната енергия се съсредоточава върху спомените от минали срещи или представата за бъдещи. Често е съпроводена с огромни пречки, които носят и страдания. Друга мяра за дълбочината на любовта е готовността да се изтърпяват мъки и трудности в нейно име. С истинската любов се свързват чувствата на възбуда, екстаз, вълнение, копнеж, тревога, напрежение и тайнственост.
Аgape – истинската любов, е нежно приятелство, в което и двамата са поели и споделят своята отговорност. Те изповядват единодушие по основните ценности, интереси и стремежи и добросърдечно проявяват търпимост към индивидуалните си различия. Дълбочината на любовта се измерва с взаимното доверие и уважение един към друг. Взаимоотношенията им позволяват пълна свобода на изява за всеки, творчество и реализация в обществото. Радостта е основният мотив на общите им преживявания в миналото и настоящето и на плановете им за бъдещето. Всеки възприема другия като най-скъп и обичан приятел. За дълбочината на любовта им се съди и по готовността на всеки да се вгледа честно в себе си, за да спомогне за развитието на връзката и задълбочаването на интимността. С този вид истинска любов се свързват чувството на спокойствие, сигурност, преданост, разбиране, другарство, взаимна подкрепа и удобство.
Обикновено силно обичащите жени проявяват първия вид любов, и то към неподходящ мъж. Защото той не е способен на такава страст. За да съществува страст, трябва да има вечна битка, преодоляване на препятствия, ненаситен копнеж, който не може да бъде задоволен. В буквалния смисъл страст означава страдание и често става така, че колкото по-голямо е страданието, толкова по-силна е страстта. Силното вълнение при страстната любовна история не съответства на умереното спокойствие на задълбочените трайни отношения и тогава жената, получила най-сетне от обекта на страстта си горещо желаното, прекратява страданията си и страстта й се изпепелява. Може би дори открива, че вече не е влюбена, защото горчиво-сладката болка е преминала.
Обществото, в което живеем, постоянно заобикалящата ни, среда, се просмукват в съзнанието ни, като непрекъснато объркват двата вида любов. По хиляди начини се опитват да ни уверят, че страстната любов ще ни донесе пълнотата и удовлетвореността на любовта обич. Подтекстът е, че с достатъчно силна страст ще бъде споена дълготрайна връзка. Всички провалени връзки, възникнали върху основата на огромна страст потвърждават неверността на подобно схващане. Страданието, тревогата, копнежът и неудовлетвореността не съдействат за изграждането на трайни, стабилни, подхранващи отношения.
“Необходимостта от общи интереси, ценности и стремежи, както и възможността за трайна, дълбока близост, ще се почувстват само ако първоначалното еротично привличане между двама души накрая се превърне в гореща искрена преданост, която може да издържи през годините. Често обаче се случва следното: в една страстна връзка, изпълнена както обикновено с възбудата, страданието и безпокойството на новата любов, се поражда чувството, че липсва нещо много важно – усещането за ангажираност във връзката, което би стабилизирало хаотичното емоционално преживяване и би вдъхнало и на двамата повече сигурност и по-голяма безопасност. След преодоляването на препятствията партньорите се обвързват искрено, но е възможен и моментът, когато ще се погледнат в очите и ще се запитат къде е отишла страстта им. Ще бъдат сигурни един в друг, благоразположени и привързани, но и малко измамени, защото е изчезнало изгарящото желание.
Цената, която плащаме за страстта, е страх, а страхът и болката, подхранващи любовта, могат и да я разрушат. Цената, която плащаме за трайната връзка, е скуката, а безопасността и сигурността, които лежат в основата й и я укрепват, могат да я направят скована и бездушна.
Вълнението и предизвикателството във взаимоотношенията след обвързването могат да се поддържане с тревоги и копнежи, а с дълбоко осмисляне на онова преживяване, което Д. X. Лорънс нарича „радостните тайнства” между мъж и жена, обвързани един с друг. Според него може би най-добре се постига с един партньор, тъй като доверието и откровеността на обичта трябва да се съчетаят със смелостта и уязвимостта на страстта, за да се получи истинската близост. Веднъж един лекуващ се алкохолик ми каза същото с много прости и красиви думи: „Когато пиех, лягах с много жени и в повечето случаи изпитвах едно и също преживяване. Откакто престанах да пия, спя само с жена си и всеки път преживяването е различно.”
Трепетът и вълнението, породени не от това да бъдеш възбуден или да възбуждаш, а да опознаваш и да бъдеш опознат, е нещо много рядко. Повечето от нас, обвързани в трайни връзки, имат готовност да приемат предвидимостта, спокойствието и другарството пред страха ни от тайнствата между мъжа и жената, както и от разкриването на най-дълбоката ни същност. Но страхът от непознатото в нас и между нас ни пречи да получим подаръка – истинската близост между мъжа и жената.
Жени, които са склонни да обичат прекалено силно, могат да постигнат истинска близост с партньора си само ако са се излекували. По-нататък отново ще срещнем Труди, изправена пред предизвикателството на оздравяването, което чака всички нас.