Робин Норууд
Параноя на страстта (Наръчник за жените, които обичат прекалено силно)
От авторката
Бих искала да изразя дълбоката си признателност към трима души, които се обвързаха със създаването и издаването на тази книга по най-вдъхновяващ за мен начин.
Преди всичко към съпруга ми Боб Калвърт, който през последната година, докато доизпипвах книгата, всяка вечер стоически приготвяше вечерята и изчиташе по шест, седем и дори повече пъти написаното от мен, и пак си оставаше, деен, добронамерен и отзивчив, моя сигурна опора, а в процеса на работата над книгата се намесваше тактично с безценни поправки, полезни предложения и уместна, деликатно поднесена критика. Независимо че написването и ни струваше немалко време, сили и съсредоточеност, той ми съдействаше невероятно и с думи, и с дела.
Освен това искам да благодаря и на машинописката ми, Стефани Стивънс, която разкри почти психологическа способност в разчитането на купчини изписан на ръка материал, придружен със сложни упътвания за подредбата на -текста. От тези топове нечетливо изписани листове съвсем редовно и в точно определения срок тя предаваше изрядни машинописни страници, кат.о през цялото време откликвайте въодушевено и със съучастие на написаното, И накрая – да благодаря на Лора Голдън, редакторка-та на „Тарчър”, която първа се запозна с ръкописа ми и повярва в него. Лора възприе напълно понятието „да обичаш прекалено силно”, подкрепи идеята ми за написването на книга, която да се занимава с темата за изключително силната любов при някои жени и корените на подобно състояние, а нейните задълбочени и вдъхновяващи напътствия към дебютиращ автор като мен допринесоха в голяма степен за практическата значимост, последователността и цялостното качество на книгата. За мен работата с Лора бе истинско удоволствие и блаженство.
Предговор
Жените-съалкохолички ми разкриха невероятната сила и влиянието на преживяванията от детството, които се отразяват в зрелите им години върху модела на поведение към мъжете. Те има какво да кажат на всички жени, които обичат прекалено силно, да подпомогнат откриването на отговора защо се стремим към трудните връзки и увековечаването на проблемите, както и най-важното – как можем да се променим и да спечелим от това. Съвсем не твърдя, че единствено жените обичат прекалено силно. По същия начин и със същия плам и мъже биват обсебвани от някоя жена, а чувствата им и начинът на поведение също са резултат от преживяното в детството. Само че повечето мъже с непълноценно детство не проявяват, пристрастеност към интимни връзки. Поради взаимодействието на културни и биологични фактори те обикновено съумяват да се закрилят, и да избегнат страданието чрез занимания, насочени навън от тях, повече безлични, отколкото лични. Предпочитат да се отдадат на работа, спорт или някакво хоби, докато жената, пак поради културни и биологични причини, се насочва към любовта и предпочита да бъде завладяна от интимна връзка – може би точно с такъв ощетен и сдържан мъж.
Надявам се, че книгата може да помогне на всеки, който обича прекалено силно, въпреки че е писана преди всичко за жени, тъй като това явление си е предимно присъщо на жените. Целта й е специфична – да помогне на жените със саморазрушителен модел на поведение спрямо мъжете да признаят факта, да разберат причините за подобно поведение и да открият спасителния изход за промяната на живота им.
Но искам да предупредя, че за жена, която обича прекалено силно, книгата съвсем няма да е лесна за четене. А ако сте такава, но я прочетете набързо, без да се развълнувате или трогнете, или пък намерите, че е отегчителна и дразнеща, ако не се съсредоточите в текста или стигнете до единственото заключение, че ще е полезна за някой друг, ви предлагам да я прочетете отново след време. Всички сме склонни да отричаме болезнените и опасни за нас неща и не си ги признаваме. Какво по-естествено средство за самозащита от отрицанието, което действа несъзнателно и механично. Може би по-късно, когато отново прочетете книгата, ще бъдете в състояние да се изправите пред собствените си преживявания и по-дълбоки чувства и ще осъзнаете собствения си проблем.
Четете бавно, като се опитвате да се приобщите интелектуално и емоционално към жените и техните съдби. Историите на заболяванията вероятно ще ви се сторят твърде тежки. Уверявам ви, че е тъкмо обратното. Сред стотиците жени от категорията на прекалено силно обичащите, които опознах лично и професионално, имаше много по-трагични и изпълнени със страдание лични драми. Ако личностите, характерите им и разказаните истории ви изглеждат по-сериозни и безнадеждни от вашите, уверявам ви, че това е характерната реакция на повечето от пациентите ми. Всяка жена смята, че нейният проблем „не е толкова голям”, дори изпитва съчувствие към хала на другите жени, които според нея преживяват „сериозни” огорчения. Ирония на съдбата е, че ние жените сме в състояние да откликваме със съчувствие и разбиране на болката в нечий друг живот, а оставаме слепи за нашата собствена. Това чувство ми е много добре познато, защото и аз обичах прекалено силно почти през целия си живот, докато не платих тежък данък на физическото и емоционалното си здраве и се принудих да погледна много сериозно на модела си на поведение към мъжете. Последните няколко години работих упорито, за да сменя поведението си. Това бяха най-удовлетворяващите години от живота ми.
Надявам се, че за вас, които обичате прекалено силно, книгата ще бъде полезна и ще ви помогне да вникнете дълбоко в действителното си положение, че ще ви насърчи да го промените, като насочите цялата си любеща грижовност от мъжа, който ви е обсебил, към собственото ви възстановяване и грижа за личния ви живот.
И едно предупреждение. Подобно на повечето самоучители и тази книга изброява необходимите стъпки за осъществяването на промяната. Ако решите да следвате съветите ми, ще са ви нужни – както при всяка психотерапевтична промяна – години работа и поемане на пълна отговорност. От днешния ви модел на поведение няма лесно излизане. Това е модел, заучен от рано и дълго практикуван, отказването от него всява страх, заплаха и вечното предизвикателство.
Подобно предупреждение няма за цел да ви обезсърчи. Повече от сигурно е, че в предстоящите години ви очаква битка, ако не промените интимния си стереотип на поведение. Само че борбата ви няма да доведе до израстването ви като личност, а ще бъде борба за оцеляване. Изборът си е лично ваш. Ако изберете възстановяването, ще се промените от жена, която обича някого до болка, в жена, която се обича достатъчно, за да сложи край на страданията.
ОТ АВТОРКАТА
ДА ОБИЧАШ МЪЖ, КОЙТО НЕ ТИ ОТВРЪЩА С ЛЮБОВ
Жертва на любовта, аз виждам разбито сърце,
ти идваш да разкажеш своята история.
Жертва на любовта, една толкова лесна роля
и ти знаеш, че можеш тъй добре да я изиграеш.
…Струва ми се, че разбираш какво имам предвид.
Ти стъпваш по струна от болка и желание, търсейки между тях любов.
„Жертва на любовта”
Това беше първият сеанс на Джил и тя изглеждаше изпълнена със съмнения. Наперена и дребна на ръст, с руси къдрици като на сирачето Ани (Шърли Темпъл), тя седна сковано на ръба на стола срещу мен. Всичко у нея беше заоблено: формата на лицето, леко пълната фигура и особено сините очи, които огледаха степените и дипломите, които висяха в рамка на стената на кабинета ми. С няколко въпроса се осведоми за образованието и разрешителното ми за практикуване, после с явна гордост вметна, че следвала право.
Настъпи кратко мълчание. Джил сведе поглед към скръстените си ръце.
– Сигурно трябва да обясня защо съм тук – подхвана набързо, използвайки първоначалния изблик на думи, за да набере необходимата смелост. – Стигнах дотук – да се съветвам с терапевт имам предвид, -защото съм истински нещастна. Проблемът с мъжете естествено. Искам да кажа – аз и мъжете. Винаги правя нещо, което ги пропъжда. Отначало всичко тръгва добре. Те дори ме преследват и неща от тоя род, а после, след като ме опознаят – тя видимо се пребори с напиращата болка, – всичко се разпада.
Тя вдигна поглед към мен – очите й блестяха от преглътнати сълзи – и продължи по-бавно:
– Искам да разбера къде греша, какво в себе си трябва да променя… за да го направя. – Говорът й отново стана забързан. – Не щадя усилия. Просто не проумявам защо все така ми се случва. Вече не смея да започна нова връзка. Всеки път това значи само болка и нищо друго. Започвам да се страхувам от мъжете. -Тя тръсна глава и къдриците й подскочиха, после заговори с плам: – Не искам да става така, много съм самотна. Задълженията ми в юридическия факултет са доста, освен това работя, за да се издържам.. Това би могло да запълни цялото ми време. Всъщност миналата година кажи-речи само това правех – на работа, във факултета, учене, сън. Но не успях да имам мъж в живота си. – И бързо продължи: – После срещнах Ранди, когато гостувах у приятели в Сан Диего преди два месеца. Той е адвокат. Запознахме се, когато една вечер отидохме с компания да потанцуваме. Допаднахме си веднага. Оказа се, че можем да си говорим за толкова много неща… е, само дето като че ли повече говорех аз. Но на него, изглежда, му беше приятно. Чувствах се прекрасно, че съм с мъж, който се интересува от теми, които вълнуват и мен. – Тя сбърчи вежди: – По всичко личеше, че наистина му харесах. Нали разбирате, попита ме дали съм омъжена – аз съм разведена от две години, – дали живея сама. Ей такива неща…
Представих си колко въодушевена и сияеща е била Джил, докато си е приказвала с Ранди онази първа вечер сред грохота на музиката. С какво въодушевление го е посрещнала седмица по-късно, когато той удължил командировката си до Лос Анджелис със сто и шестдесет километра, за да й гостува. По време на вечерята му предложила да пренощува в апартамента й и да отложи дългия си път обратно за другия ден. Той приел поканата й и тази вечер поставила началото на връзката им.
– Беше прекрасно! Не отказа да му приготвя закуска и се радваше истински на проявените към него грижи. Преди да тръгне, му изгладих ризата. Обичам да се грижа за мъж. Прекарахме чудесно!
Усмихна се замечтано. От разказа й стана ясно, че Джил почти веднага е била напълно завладяна от Ранди.
Когато той се прибрал в дома си в Сан Диего, телефонът звънял. Била Джил, която разпалено го уведомила, че се притеснявала как е минало дългото му пътуване и сега се успокоила, че всичко е благополучно. Сторило й се обаче, че доловила в гласа му изумление от обаждането й, извинила се за безпокойството и затворила телефона, но някакво мъчително смущение започнало да се разгаря в нея, подклаждано от чувството, че отново тя проявява по-голямо внимание, отколкото мъжът в живота й.
– Веднъж Ранди ми каза да не насилвам нещата, защото иначе щял да изчезне. Изплаших се много. Всичко зависеше от мен. Можех да го обичам, но в същото време трябваше да го оставя на мира. Не бях в състояние да го направя и това ме плашеше. Колкото повече се тревожех, толкова повече го преследвах.
Джил започнала да му се обажда почти всяка вечер. Имали уговорка да редуват обажданията си, но често, когато редът бил на Ранди и времето напреднело, тя ставала твърде неспокойна, за да продължава да чака. За сън и дума не можело да става и – накрая -набирала отново телефонния номер. Разговорите им били колкото неясни, толкова и многословни.
– Казваше ми, че бил забравил, а аз го питах: „Как можеш да забравиш?” Аз как не забравях в края на краищата. Тогава се впускахме в обяснения, които ме наведоха на мисълта, че той вероятно се страхува да се доближи до мен и аз исках да му помогна да преодолее този страх. Освен това непрекъснато ми повтаряше, че не знаел какво иска от живота и аз се опитвах да му помогна да обмисли възможностите, които се разкриваха пред него.
Така Джил влязла в ролята на психиатър по отношение на Ранди заради желанието си да го сближи емоционално със себе си. Не допускала, че той не я иска. Била решила, че има нужда от нея.
На два пъти вземала самолета до Сан Диего, за да прекарат уикендите й заедно. При второто й посещение цялата неделя той гледал телевизия и се наливал с бира, без да й обърне никакво внимание. Това бил най-мъчителният ден в живота й.
– Той пиеше ли много? – попитах Джил. Въпросът ми като че ли я изненада.
– Ами, не, не много. Всъщност не знам. Никога не съм се замисляла за това. Да, вечерта, когато се запознахме, той пи, естествено. Нали все пак бяхме в бар. Понякога, докато разговаряхме по телефона, чувах потракване на лед в чашата му и дори го поднасях по този повод… нали разбирате, че пие сам и от сорта. Всъщност не е имало случай да съм с него и той да не е пиел, но просто смятах, че обича да си попийва. Това е нормално, нали? – Тя млъкна и се замисли. – Знаете ли, имаше случаи, когато говореше странно по телефона, странно за един адвокат. Но и през ум не ми е минавало, че може да се е дължало на пиенето му. Не зная как да си го обясня. Вероятно просто не съм разсъждавала по този въпрос. – Тя ме погледна с тъга в очите. – Може би действително е пиел много, и то защото съм го отегчавала. Сигурно не съм му била достатъчно интересна и той наистина не е искал да бъде с мен. – Джил плахо додаде: – Съпругът ми всячески избягваше да е до мен, беше повече от очевидно! – Сълзите й преляха, колкото и да искаше да ги удържи. – Както и баща ми… Какво ми има? Защо всички се отнасят така с мен? Къде греша?
Щом Джил осъзнаела, че между нея и човека, на когото държи, възниква проблем, тя се стремяла не само да го разреши, но и да поеме отговорността, че го е създала. Причината, за да не могат Ранди, съпругът й или баща й да я обикнат, според нея била в нещо, което тя е направила или не е направила.
Разсъжденията, чувствата, преживяванията, държането на Джил са типични за жена, за която да бъде влюбена, означава да страда. Тя разкри доста от отличителните черти на жените, които обичат прекалено силно. Независимо от своеобразието и различията на техните преживелици, борби; независимо дали е било мъчителна и дълга връзка с един мъж, или поредица от връзки с множество мъже, те спадат към един и същ профил. Да обичаш прекалено силно не значи непременно да обичаш прекалено много мъже, или да се влюбваш твърде често, или да изпитваш много дълбока, искрена любов към някого. Това означава да бъдеш завладяна от даден мъж и да наричаш този плен любов, на която позволяваш да обсеби чувствата и поведението ти, съзнавайки, че тя влияе отрицателно на здравето и доброто ти състояние, и въпреки това да се улавяш, че не можеш да се освободиш от нея. Означава, че измерваш степента на любовта си чрез дълбочината на страданието си.
Не е изключено, докато четете тази книга, да откриете прилика между себе си и Джил или някоя друга от жените, чиито истории са описани тук, и вероятно ще се изненадате, ако се окаже, че и вие сте жена, която прекалено силно обича. Дори и проблемите ви с мъжете да са подобни на техните, може би трудно ще „си лепнете етикетите”, които приемате за миналото на някои от тези жени. Всички ние имаме силно емоционални реакции, когато става дума за алкохолизъм, кръвосмешение, насилие и наркомания и с усилие бихме възприели един по-трезв поглед върху живота ни от страх пред тези квалификации по отношение на нас или на хората, които обичаме. За съжаление точно невъзможността да назовем нещата с истинските им имена и неспособността ни да разкрием „тъмните страни на миналото” често ни възпира да прибегнем и да получим нужната помощ. От друга страна, тези квалификации може изобщо да не се отнасят до вашия живот. Възможно е в детството ви да сте имали проблеми с по-неуловим характер. Баща ви може да е осигурявал финансовата сигурност на семейството, но ако е изпитвал дълбока ненавист или недоверие към жените, то и неспособността му да ви обича ви е възпряла и вие да се обикнете. Или пък отношението на майка ви към вас, която е проявявала ревност и съперничество в тесния семеен кръг, а на публично място се е перчела и хвалела с вас – това ви е подтиквало да се държите добре, за да спечелите одобрението й, но ви е изпълвало със страх пред враждебността, която вашият успех е пораждал у нея.
Невъзможно е в една книга да бъдат обхванати безкрайните варианти на нездравите семейства – за това са нужни няколко тома, подчинени на различни теми. Главното, което трябва да се разбере, е, че всички нездрави семейства са неспособни да обсъждат основните си проблеми, да достигат до корените на явленията. Обсъждат се всякакви въпроси, често до втръсване, за да не се достигне до съществени семейни тайни, от което семействата стават дисфункционални (с нарушени или силно разстроени семейни функции). Доколко дисфункционално е едно семейство и доколко тежко са увредени членовете му се определя от степента на потайност – бягството от обсъждане на проблемите. Дисфункционално е онова семейство, в което всеки изпълнява точно определена семейна роля и общуването е сведено до изразяването на тази роля. Членовете му не са свободни да разкриват пълната гама от чувства, преживявания, нужди и желания, а по-скоро са ограничени до изпълнението на онази роля, която най-добре съответства на останалите роли в семейството. Всяко семейство е изградено върху изпълнението на определени роли, но смяната на условията трябва да води и до промени и приспособяване на неговите членове, за да се запази здравината на семейството. Например майчинската грижа към едногодишното дете е крайно неподходяща за тринадесетгодишното и майката трябва да се нагоди към новите реалности. В дисфункционалните семейства се отричат главните аспекти на реалността и ролите остават непроменени.
Когато никой не е в състояние да споделя онова, което го вълнува и което вълнува и семейството като цяло – всъщност, когато съществува негласна забрана върху подобно споделяне (сменя се темата на разговор) или когато забраната е явна („Не обсъждаме такива неща!”) е възможно привикване в неверие в собствените оценки, чувства, възприятия. Семейството отрича семейната реалност, ние също започваме да я отричаме. Изгражда се несигурност и неувереност в оценяването както на собствените проблеми, така и на външните. Това непоправимо спъва развитието на основните инструменти, чрез които изживяваме живота си и установяваме контакти с хора и ситуации. Тъкмо тази спънка действа при жените, които обичат прекалено силно. При тях се нарушава способността да разпознават кое е и кое не е добро за тях. Характерни ситуации или хора, които другите най-естествено ще избегнат, оценявайки ги като опасни, неудобни или дори вредни, при тези жени не действат отблъскващо, защото липсват както реалната преценка, така и инстинктът за самозащита.
Ние – жените, които прекалено силно обичаме, всъщност не вярваме на чувствата си, нито се оставяме те да ни водят. Затова и ни привличат опасности, интриги, трагедии и предизвикателства, от които други, с по-здраво и уравновесено минало, биха се опазили. Това още повече ни вреди, тъй като всяко едно подобно привличане е копие на средата, в която сме израсли. И отново сме наранени.
Никоя жена не е станала случайно такава – жена, която обича прекалено силно. Оформянето й като женско същество в обществото и семейството поражда и съответните предсказуеми модели на поведение. Изброените по-долу характеристики са присъщи за жени, които обичат много, много силно – жени като Джил, а може би и като вас.
1. Характерното е, че произхождате от дисфункционално семейство, в което емоционалните ви нужди не са били удовлетворявани.
2. След като не сте получила достатъчно родителски грижи, се опитвате да запълните косвено тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към мъже, които в някаква степен са нуждаещи се.
3. Тъй като навремето не сте съумяла да промените родителите си, или поне този, на когото особено сте държала, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеела, изпитвате дълбоко разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото вероятно ще се опитате да промените чрез любовта си.
4. Основен мотив, за да предпазвате връзката ви от разпадане, е страхът да не бъдете изоставена.
5. Почти нищо не е много неприятно, не отнема много време или не струва много скъпо за вас, стига да „помогне” на мъжа, с когото сте обвързана.
6. Свикнала да не получавате любов в личните си взаимоотношения, вие сте решена да чакате, надявате се и се стремите да бъдете харесвана повече.
7. Готова сте да поемете основната отговорност, вината и обвиненията във всяка една връзка – много повече от 50%.
8. Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.
9. Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като отчаяна нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието, че искате „да сте полезна”.
10. В една връзка живеете много повече с представата как би могла да се развие тя, отколкото с реалното ви място в нея.
11. Пристрастена сте към мъже и към емоционално страдание.
12. Има вероятност да сте предразположена емоционално и нерядко биохимически към пристрастяване към опиати, алкохол и/или определени храни, особено сладките.
13. Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте оплетена в несигурни, хаотични и емоционално болезнени ситуации, вие избягвате да поемате отговорност към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си проблеми.
14. Възможно е да проявявате склонност към депресии, които се опитвате да потиснете, отдавайки се на възбудата от една нестабилна връзка.
15. Не ви привличат внимателни, уравновесени, отговорни мъже, които проявяват интерес към вас. Подобни „приятни” мъже са ви скучни.
Малко или повече Джил съответстваше на всяка една от изброените характеристики. Така заподозрях, че Ранди има проблеми с пиенето, както заради изброените вече признаци, така и поради всичко останало, което можеше да ми каже за него. Жени с такава емоционална природа винаги са привличани от мъже, които поради някаква причини са емоционално неотзивчиви, което е обикновено едно от първите следствия на пристрастието им към субстанции.
От самото начало Джил е била готова да поеме по-голямата отговорност за започване и поддържане на връзката. Подобно на много други жени, които обичат прекалено силно, тя е подчертано отговорен човек, който има постижения и успех в много области на живота, но живее с ниско самочувствие и има ниска самооценка. Утвърждаването й в колежа и в професията не могат да компенсират личния неуспех на любовните й връзки. Всеки пропуснат телефонен разговор с Ранди нанася сериозен удар върху представата й за самата нея и за да не рухне собственият й имидж, тя се опитва да изтръгне от Ранди признаци на обич. Характерно за Джил е, че е готова да поеме пълната вина за провала на любовните си връзки, както и че е напълно неспособна да преценява реалистично ситуацията и да се погрижи за себе си, като се оттегли, когато е наложително.
Жените, които обичат прекалено силно, не обръщат почти никакво внимание на собствената си цялостност в дадена любовна връзка. Те изливат цялата си енергия в опити да привлекат чувствата и вниманието на любимия чрез отчаяни манипулации – като Джил с нейните скъпоструващи междуградски разговори и полети до Сан Диего (бюджетът й е бил доста ограничен). А „терапевтичните й сеанси” от разстояние с Ранди са били по-скоро опит да го превърне в мъжа, който й е нужен, отколкото истински да му помогне да открие себе си. Всъщност Ранди не е и искал да открива себе си. Ако е имал нужда от това, той сам е щял да извърви пътя, без да чака със скръстени ръце Джил да го насилва да се самоанализира. Тя не е можела обаче да приеме алтернативата, че това е мъж, който нехае за нея и за връзката им.
Да се върнем към сеансите с Джил, за да добием по-пълна представа какво я беше довело в кабинета ми.
Беше започнала да говори за баща си.
– Той беше такъв инат! Заклех се да го надвия в спора някой ден. Но така и не успях. Вероятно затова записах право. Харесва ми да оспорвам даден случай и да побеждавам! – При тази мисъл лицето й грейна в широка усмивка, после бързо върна сериозния си вид. – Знаете ли какво направих веднъж? Накарах го да ми каже, че ме обича и да ме прегърне! – Джил се опита да го представи като забавен случай от младежките си години, но съвсем не прозвуча така. Прокрадна се сянката на наранената девойка. – Никога нямаше да го направи, ако не бях го насилила. Но той ме обичаше. Просто не го показваше. Нито веднъж оттогава не можа да го изрече отново. Затова и истински се радвам на постижението си. Иначе никога нямаше да чуя тази дума от устата му. Години наред бях ги чакала. Бях осемнадесетгодишна, когато един ден застанах пред него и настоях: „Трябва да ми кажеш, че ме обичаш” и не помръднах, докато не го изрече. После го помолих да ме прегърне, но както е редно, първо аз го прегърнах. В отговор той ме притисна непохватно към себе си и ме потупа по рамото, но и това ми стигаше. Действително имах нужда от този негов жест. – Сълзите й отново се върнаха и този път обляха закръглените й бузи. – Защо му беше толкова трудно да го направи? Струва ми се, че е основно нещо – да можеш да кажеш на дъщеря си, че я обичаш. – Джил заоглежда отново скръстените си ръце. – Толкова много се стараех. Затова именно се борех и усилено спорех с него. Мислех, че ако победя, той ще се гордее с мен. Би трябвало да признае, че съм успяла. Повече от всичко на света желаех неговото одобрение, което за мен значеше неговата обич…
По-нататък в разговора стана ясно, че баща й е очаквал син и че семейството й го обвинявало, че я пренебрегва, защото е момиче. Това повърхностно обяснение за неговата студенина към детето е било приемано от всички далеч по-лесно от истината, включително и от самата Джил. Но след немалко психотерапевтични сеанси Джил се убеди, че баща й не е имал тесни емоционални връзки с никого, че на практика е бил неспособен да изразява сърдечност, любов или одобрение към семейството си. Винаги намирал причини за емоционалната си сдържаност – караници, различия в мненията или пък такъв необратим факт, като този, че Джил е момиче. Всеки в семейството е бил готов да приеме тези оправдания пред истината за неговото отчуждение.
На Джил всъщност й беше много по-трудно да приеме този нов факт – че баща й поначало е бил неспособен да обича, отколкото да продължи да се самообвинява. Защото така си отиде вярата й, че е можела да промени всичко и да предизвика любовта му, след като се развие достатъчно.
Самата истина – за всички нас – е, че когато някое събитие ни нарани емоционално и обвиним себе си за случилото се, всъщност си мислим, че владеем положението: ако се променим и болката ще отмине. Това е движещ мотив при голяма част от жените, които обичат прекалено силно. Самообвинението като че ли съдържа и надеждата, че ще съумеем да разберем къде грешим и ще поправим грешката си, а оттам – ще контролираме ситуацията и ще предотвратим страданието.
Този модел на поведение при Джил изпъкна ясно на един от сеансите, след като бе описала брака си – поредния опит да преодолее спомена от детството, но неумолимо привличана от партньор, с когото би могла да възпроизведе лишения от топли чувства климат, създаден някога от баща й.
Докато тя разказваше как се е запознала със съпруга си, през ума ми премина максима, която бях чула от мой колега терапевт: „Гладният човек е лош купувач”. Отчаяно гладна за любов и признание, изпитала на гърба си пренебрежението, без обаче да го разпознае, й е било предопределено да срещне Пол.
– Запознахме се в заведение. Бях занесла дрехи за пране в една обществена пералня на самообслужване и отскочих за малко в съседното долнопробно кафене. Пол играеше билярд. Попита ме искам ли да се включа и аз. Приех и така започна всичко. Покани ме да излезем. Отказах с аргумента, че не излизам с мъже, които ме заговарят в кафенетата. Да, но той дойде с мен в пералнята, където продължихме да си говорим.
Накрая му дадох телефона си и на другата вечер се видяхме… Няма да ми повярвате, но само след две седмици заживяхме заедно. Той нямаше къде да живее, а аз трябваше да освободя апартамента под наем, и двамата заживяхме в едно жилище. Нищо обаче не вървеше както трябва – нито сексът, нито другарството, нищо. Мина година и майка ми започна да се тревожи, че живея така и ние се оженихме. – Джил отново разтърси къдрици.
Независимо от неочаквано започналата връзка, скоро тя бива обсебена от нея. В брака пренася и желанието си да поправя всяка грешка, така, както е учена в детството си.
– Толкова се стараех. Искам да кажа,че наистина го обикнах и бях готова да го накарам и той да ме обикне. Щях да бъда съвършената съпруга. Готвех и чистех като побъркана, без да изоставям и ученето. Той доста време не работеше. Излежаваше се с часове, понякога се запиляваше нанякъде с дни. Беше същински ад да го чакам и да се чудя къде ли е. Научих се обаче да не го разпитвам, защото… – Тя млъкна за миг и се размърда на стола си. – Трудно ми е да го призная. Бях сигурна, че ще мога да оправя нещата, стига само да полагам повече усилия, но не винаги успявах да сдържам гнева си, когато той се връщаше след такива скитания и тогава се стигаше до бой… Досега с никого не съм го споделяла. Толкова ме беше срам. Знаете ли, никога не съм си представяла, че ще стигна дотам – да се оставя да ме бият.
Бракът на Джил приключил, когато съпругът й срещнал друга жена при едно от дългите си отсъствия от къщи. Независимо че бракът й агонизирал, Джил била съсипана, след като Пол я напуснал.
– Знаех, че която и да беше жената, тя е била всичко онова, което аз не бях. Всъщност можех да разбера защо Пол ме напусна. Живеех с чувството, че нямам какво да му предложа – на него или на някой друг. В края на краищата аз самата не се понасях.
Голяма част от работата ми с Джил се състоеше в това да й помогна да проумее болестния процес, в който от дълго време е била потопена, както и пристрастието й към обречени връзки с безразлични в емоционално отношение мъже. Пристрастната страна на поведението на Джил в личните й взаимоотношения съответства на зависимостта от опиати. Началото на всяка връзка е едно „опиянение”, чувство на еуфория и вълнение, породено от вярата й, че може би най-сетне огромната й нужда от любов, внимание и емоционална сигурност ще бъде задоволена. По този начин тя става все по-зависима от партньора си и връзката им, за да може да се чувства добре. После, подобно на наркоман, който непрекъснато увеличава дозата си, тъй като продължителната употреба води до намаляване ефекта от дрогата, Джил все по-здраво се вкопчва във връзката, която й носи все по-малко удовлетворение и изява, С желанието си да поддържа прекрасното, толкова обещаващо първоначално чувство, тя покорно върви след любимия, изпитвайки нужда от повече близост, повече утеха, повече любов, докато в замяна получава все по-малко. Колкото повече се влошават интимните им отношения, толкова по-трудно й става да прекрати връзката. Тя просто не може да се избави от нея.
Джил беше двадесет и девет годишна, когато за първи път прекрачи прага на кабинета ми. Баща й, починал преди седем години, продължаваше да бъде мъжът с най-голямо значение в живота й. В известен смисъл – дори единственият, защото всеки мъж, с когото бе имала връзка, тя е сравнявала с баща си, полагайки неимоверни усилия да спечели новата си любов, без той да е в състояние да й отговори със същите чувства поради собствените си проблеми.
Когато в детството имаме особено болезнени преживявания, много пъти в зрелите години несъзнателно сме принудени да пресъздаваме подобни ситуации с цел да придобием власт над тях. Ако ние, подобно на Джил, сме обичали и сме имали нужда от родител, който да ни отвърне със същото, в по-късните години често се обвързваме с подобен човек или поредица от такива хора, като се стараем да „спечелим” старата битка – да бъдем обичани. И в действията на Джил виждаме същия движещ мотив – да бъде привличана непрекъснато от неподходящи мъже, за да преодолее отсъствието на любов в детството.
Има един стар виц за онзи късоглед мъж, който в късна вечер загубил ключовете си и започнал да ги търси под светлината на близката улична лампа. Към него се приближил случаен минувач и му предложил услугите си, като го попитал: “Сигурен ли сте, че точно тук ги изпуснахте?”, а той му отговорил–” Не. но тук е светло.”
И Джил, подобно на мъжа от анекдота, търси липсващите неща в живота си не където има надежда да ги намери, а като една силно обичаща жена – там, където й е по-лесно да търси.
В настоящата книга ще анализираме какво значи да обичаме прекалено силно, защо е така, къде сме го научили и как да променим начина си да обичаме по-здравословно за самите нас. А сега да се върнем към характерните черти на силно обичащата жена и да ги изследваме подробно една по една.
1. Произхождате от дисфункционално семейство, в което емоционалните ви нужди не са били задоволявани.
Най-добрият начин да разтълкуваме тази черта ще ни даде отговорът на втората част – „… в което емоционалните ви нужди не са били задоволявани.” Става дума не само за необходимостта ви от любов и привързаност. Въпреки че и това е изключително важно, още по-тревожен е фактът, че възприятията и чувствата ви по-скоро са били напълно пренебрегвани или отричани, отколкото приемани и подкрепяни. Пример: Родителите се бият. Детето е обзето от страх. То пита майка си: „Защо си ядосана на татко?” Майка му отговаря: „Не съм ядосана”, ала външният й вид издава колко е сърдита и ядосана. Малката вече е объркана, още поизплашена и казва: „Чух те да крещиш”. Майка й отвръща гневно: „Казах ти, не съм ядосана, но ако продължаваш така, наистина ще се ядосам!” Това изпълва момиченцето със страх, смут, гняв и вина. Майка му е загатнала, че има погрешни възприятия, но защо тогава го изпълват страхове? Детето е изправено пред дилемата да избере: или то е право и майка му го лъже, или да си мисли, че греши във всичко, което вижда, чува и чувства. Често пъти то избира объркването, като изключва възприятията си, за да не изпитва неудобството да ги счита недействителни. Всичко това намалява способността на детето да вярва в себе си и в собствените си възприятия, отначало през детските години, впоследствие и в по-късна възраст, когато вече влиза в интимни отношения с някого.
Необходимостта от привързаност също може да бъде недостатъчно задоволена или отричана. Когато родителите водят помежду си битка или пък са погълнати от преодоляването на определени житейски трудности, вероятно отделят малко време и внимание на децата си. Така децата остават жадни за любов, макар и да не знаят точно как да й вярват, да я приемат и разбират.
Сега да разгледаме и първата част – произхода от дисфункционално семейство. Става дума за семейства, при които се срещат една или повече от следните прояви:
• злоупотреба с алкохол и/или други вещества -опиати (предписани или забранени);
• натрапчиво поведение, като невъздържаност от ядене, работа, чистене, хазарт, пилеене на пари, диети, гимнастически упражнения и други подобни – тези навици са както пристрастно поведение, така и прогресивни болестни процеси, които наред с многото други техни вредни последици рушат или пречат на естествената близост и интимност в семейството;
• побой над брачния партньор и/или децата;
• неподобаващо сексуално поведение от страна на единия родител към детето му (от прелъстяване до кръвосмешение);
• постоянни кавги и обтегнати отношения;
• дълги периоди на мълчание между родителите;
• явни противоречия в светогледа и във вкусовете на родителите, които демонстрират противоречиво поведение в надпреварата си да спечелят предаността на децата си;
• съперничество между родителите или пък между родителите и децата;
• неспособност на единия родител да осъществи връзка със семейството и упоритото му отбягване, като вината се.прехвърля върху членовете на семейството;
• прекомерна строгост по отношение на пари, религия, работа, оползотворяване на времето, изразяване на сърдечност, секс, телевизия, домакинска работа, спорт, политика и други; всяка маниакалност пречи на установяването на връзка и близост, защото ударението пада не върху взаимоотношенията, а върху спазването на правилата.
Ако единият родител проявява някой от изброените видове поведение или мании, той нанася психически щети на детето. Ако и двамата родители проявяват някои от тези нездравословни навици, то и резултатът може да бъде още по-пагубен. Често се срещат родители, чиито патологични навици взаимно се допълват. Например двойка, от която единият е алкохолик, а другият не може да сдържа лакомията си и които взаимно се опитват в брака си да контролират пристрастието на партньора си. Или пък двойки, които постигат баланса помежду си по нездравословен за децата начин – майката проявява прекомерна грижовност и закрила, а бащата е вечно сърдит и недоволен. В този случай всеки от двамата е в състояние чрез поведението и навиците на другия да поддържа връзката с децата си по разрушителен начин.
Дисфункционални семейства се срещат във всякакви разновидности, но ефектът върху подрастващите им деца е един и същ – децата са ощетени до известна степен в способността си да чувстват и установяват връзки.
2, След като не сте получили достатъчно родителски грижи, се опитвате косвено да запълните тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към мъже, които донякъде влизат в категорията на нуждаещите се.
Спомнете си как се държат децата, особено момиченцата, когато им липсва желаната й необходима проява на обич и внимание. Докато малкото момче става сприхаво и реагира с разрушително поведение, като налита на бой, малкото момиченце насочва вниманието си към любимата кукла. Като я люлее и утешава и донякъде се отъждествява с нея, то по заобиколен начин полага усилия да получи необходимата родителска грижа. Същото става и със зрялата жена, която обича прекалено силно, но по-прикрито и завоалирано. Тя се превръща в дарителка на обич в повечето, ако не и във всички области на живота си. Жени от дисфункционални семейства (и особено от семейства на алкохолици по мое наблюдение) се срещат най-често в професии, които служат на хората -те работят като медицински сестри, съветнички, психотерапевти или като доброволки в общественото подпомагане. Нас ни привличат нуждаещите се, съчувствено се оприличаваме с тях и страданието им и търсим начин да ги облекчим, за да уталожим и нашата болка. Най-силно ни привличат мъжете, които ни се струват нуждаещи се, и в това привличане, да си дадем сметка, се корени желанието ни да бъдем обичани и подкрепяни. Не е нужно мъжът непременно да е беден и болен. Той може просто да не бъде способен да общува с другите, да е студен, безчувствен, твърдоглав или егоист, мрачен или пък меланхоличен. Може да е малко див и безотговорен или да няма склонност да се обвързва и да бъде верен. Или пък ни уверява, че никога не е изпитвал обич към някого. В зависимост от миналото ни откликваме на различните видове неволи. Ние откликваме, но с убеждението, че този мъж има нужда от нашата помощ, съчувствие и мъдрост, които ще улеснят живота му.
3. Тъй като навремето не сте успяла да промените родителите си, или поне този, на когото особено сте държала, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеели, изпитвате огромно разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото вероятно ще се опитате да промените чрез любовта си.
Вероятно сте водила битка с единия родител, може и с двамата. Но онова, което е било погрешно, липсвало ви е или ви е причинявало болка някога, се опитвате да промените в настоящето.
Няма съмнение, че става нещо зловредно – нещо, което противоречи на интересите ни. Добре е нашето съчувствие, милосърдие и разбиране да вложим във връзки с мъже, които могат да задоволят собствените ни нужди. Но точно този тип мъже не ни привличат, струват ни се скучни. Предпочитанията ни клонят към мъже, които ни напомнят за битката с родителите ни -когато сме се опитвали да бъдем достатъчно добри, любещи, значими, отзивчиви и умни, за да спечелим любовта и одобрението на онези, които не са били в състояние да ни дадат желаното поради собствените си проблеми и грижи.
4. Основен мотив, за да поддържате връзката ви и да я предпазвате от разпадане, е страхът да не бъдете изоставена.
„Изоставена” звучи много силно. Като че ли са ни оставили едва ли не да умрем, защото няма да бъдем в състояние да оцелеем сами. Изоставянето е както буквално, така и емоционално. Всяка жена, която обича прекалено силно, поне веднъж в живота си е преживяла дълбокото емоционално изоставяне, с целия ужас и празнота, които включва понятието. Когато в зряла възраст бъдем изоставени от мъж, който по много показатели напомня първите, които са ни изоставили, се събужда същият ужас. Ние, разбира се, правим всичко, за да се предпазим този път от поредното преживяване на това чувство. Което пък води към следващата отличителна черта.
5. Почти нищо не е много неприятно, не отнема много време или не струва много скъпо за вас, стига да „помогне” на мъжа, с когото сте обвързана.
Идеята, залегнала в подобно подпомагане, е, че мъжът ще се промени в желаната от нас насока – ще стане такъв, какъвто искаме и имаме нужда да бъде, а за вас това ще бъде знак, че битката най-после е спечелена и сте получили онова, за което толкова дълго сте копнели.
И за разлика от пестеливостта по отношение на себе си и самоотричането ни нищо не може да ни попречи да му помогнем. Част от тези усилия за него включват:
• купуваме му дрехи, за да подобрим самочувствието му;
• намираме му терапевт и молим партньора ни да го посещава;
• влагаме средства в неговите скъпи хобита, за да оползотворява по-пълноценно времето си;
• предприемаме икономически съсипващи промени на местожителството, защото „той не е щастлив тук”;
• предоставяме му половината или дори цялата ни собственост, за да не се чувства зависим от нас;
• осигуряваме му жилище, за да се чувства на сигурно място;
• позволяваме му да злоупотребява емоционално с нас, защото „по-рано никога не е имал възможност да изразява чувствата си”;
• намираме му работа.
Това не е всичко, което правим за него. Рядко поставяме под въпрос доколко са уместни постъпките ни в негов интерес. Всъщност по-голяма част от енергията и времето ни отиват да измисляме нови подходи, които да се окажат по-успешни от прилаганите до този момент.
6. Свикнала да не получавате любов в личните взаимоотношения, решена да чакате, надявате се и се опитвате още повече да се харесате.
Ако някоя друга жена с различни от нашите преживявания се окаже в подобно положение, тя би възкликнала: „Това е ужасно! Не мога повече да продължавам така!” Нашата логика обаче е друга – щом все още не се чувстваме достатъчно щастливи, значи не сме направили достатъчно. Дебнем нюансите в поведението на партньора и търсим сигурния знак, че той най-накрая започва да се променя. Непрекъснато живеем с надеждата, че утре ще бъде по-различно. Всъщност да го чакаме да се промени е по-удобно, отколкото да променим себе си и живота си.
7. Готови сте да приемете основната отговорност, вината и обвиненията във всяка една връзка, много повече от 50%.
Често много от нас, които произхождаме от дисфункционално семейство, сме имали безотговорни, наивни и слабохарактерни родители. Порасли сме бързо и сме станали псевдовъзрастни много преди да сме били готови да поемем тежестите на тази роля. В същото време сме били доволни от властта, която семейството ни и другите са упражнявали над нас. Сега, вече възрастни, вярваме, че от нас зависи да върви добре една връзка и често се събираме с безотговорни, критикуващи партньори, които засилват това чувство. Станали сме специалисти по носенето на бреме.
8. Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.
Ако самите ни родители не са ни смятали достойни за любовта и вниманието им, как да вярваме, че наистина сме добри, почтени хора? Малцина от жените, които обичат прекалено силно, дълбоко в себе си са убедени, че заслужават да обичат и да бъдат обичани просто защото съществуват. Останалите сме сигурни, че сме обременени с грешки и недостатъци, които непременно трябва да изкореним. Живеем с чувство на вина, че имаме слабости, и с чувство на страх – да не излязат наяве. Затова усърдно се стараем да се покажем добри, защото не вярваме истински, че сме такива.
9. Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като отчаяна нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието да „бъдете полезна”.
Когато детето от женски пол расте в дисфункционално семейство от по-хаотичен вид – родителите са алкохолици, или цари насилие, или се е стигнало до кръвосмешение, дъщерята неизбежно ще чувства страх от липсата на контрол от страна на семейството. Хората, от които зависи, не могат да й помогнат, защото са прекалено покварени, за да я закрилят. Такова семейство по-скоро е източник на заплахи и вреди, отколкото на сигурност и закрила. Този вид преживявания могат както да объркат напълно, така и са съвсем разрушителни, поради което онези от нас, които са го преживели, търсят размяната на ролите, така да се каже. Като се стараем да бъдем силни и в помощ на другите, ние се предпазваме от страха да не изпаднем под властта на някой друг. Затова и изпитваме потребност да се събираме с хора, на които можем да помогнем, за да чувстваме сигурност и надмощие.
10. В една връзка живеете много повече с представата как би могла да се развие тя, отколкото с реалното ви място в нея.
Когато обичаме прекалено силно, живеем в измислен свят, в който мъжът, с когото сме много нещастни или много неудовлетворени, се е преобразил в мъжа, който без съмнение сме очаквали да стане или по-точно ще стане с наша помощ. Тъй като много малко знаем какво значи да сме щастливи в една връзка и какво означава някой да удовлетвори емоционалните ни нужди, този измислен свят е светът, до който се осмеляваме да се доближим най-близко, за да получим онова, което искаме. Ако до себе си имаме мъж, който въплъщава всичко, от което се нуждаем, за какво ни е тогава? Нали целият ни талант (и непреодолим импулс) да се притичваме на помощ няма къде да се прояви. Една голяма част от нашата самоличност ще престане да действа. Затова си избираме партньор, който не е това, което искаме да бъде, за да продължим да мечтаем.
11. Пристрастена сте към мъже и към емоционално страдание.
Както пише Стантън Пийл, авторът на „Любов и пристрастие”, „Пристрастието е нещо, което поглъща съзнанието на човека и подобно на аналгетичните средства облекчава чувството ни на тревога и болка. Може би нищо не поглъща съзнанието ни така напълно, както определен вид любовни взаимоотношения. Пристрастието към дадена връзка се характеризира с копнеж по успокояващото присъствие на другия… Вторият критерий е, че пристрастието намалява способността на човек да отделя внимание и да разрешава други проблеми в живота си.”
Като позволяваме на любимия мъж да ни обсеби, ние бягаме от болката, празнотата, страха и гнева си. Използваме взаимоотношенията ни като опиати, за да избегнем преживяванията си, когато останем сами. Колкото по-болезнени са взаимоотношенията с партньора ни, толкова по-голям смут внася той в нас. Една истинска тягостна връзка ни действа точно като опиат.
Без мъж, върху когото да се съсредоточим, ние се затваряме в себе си и често проявяваме много от физическите и емоционалните симптоми на състоянието, което съпътства отказа от опиати – повръщане, потене, треска, треперене, натрапчиви мисли, депресия, безсъние, страх и пристъпи на тревога. В стремежа си да облекчим тези симптоми ние се връщаме към последния си партньор или отчаяно търсим нов.
12. Има вероятност да сте предразположена емоционално, а нерядко и биохимически, към пристрастяване към опиати, алкохол и/или определени храни, особено сладките.
Тази характеристика се отнася най-вече до жени, които обичат прекалено силно и родителите им са били пристрастени към субстанция. Всички те носят емоционалния заряд от преживявания, който би могъл да ги подтикне към злоупотреба със субстанции, действащи на мозъка, за да притъпят чувствата си. Децата на пристрастени родители имат и друга генетична предразположеност – към захарта. Може би това се дължи на молекулярния състав и структура на рафинираната захар и на етиловия алкохол, които са сходни, затова и дъщерите на алкохолици не могат да се въздържат от сладко. Рафинираната захар не е храна, а опиат. Тя няма хранителна стойност, а само празни калории. Прекомерната й употреба може да внесе пагубна промяна в химията на мозъка – тя се превръща в субстанция, към която хората се пристрастяват.
13. Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте оплетена в несигурни, хаотични и емоционално болезнени ситуации, вие избягвате да поемете отговорност към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си проблеми.
Ние интуитивно чувстваме какво преживява другият, разбираме от какво се нуждае или какво трябва да направи, докато връзката със собствените ни чувства е прекъсната и не сме способни да вземем правилно решение за важни страни от живота ни, които създават неприятности. Често не се познаваме, не знаем кои сме и ако ни застигнат тежки проблеми, няма да съумеем да запазим спокойствие, за да ги разрешим.
Това не означава, че няма да реагираме емоционално. Можем да заплачем и закрещим, да хленчим или скърбим. Но няма да използваме чувствата си, за да направим необходимия и верен избор в живота си.
14. Възможно е да проявявате склонност към временни депресии, които се опитвате да потиснете, като се отдавате на възбудата, породена от нестабилна връзка.
Пример: Моя пациентка с депресия като история на заболяването, омъжена за алкохолик, оприличи съжителството си с него като всекидневно пътно произшествие. Ужасните превратности, изненадите, хитрите ходове, непредсказуемостта и нестабилността на взаимоотношенията им са действали на нервната й система като непрекъснат и увеличаващ се всекидневен шок. Ако сте преживявали пътна злополука без сериозни последици, вероятно ден-два след това сте били във възбудено състояние. Тялото ви е претърпяло крайно силен шок и адреналинът рязко се е повишил до необичайно високо количество. Именно адреналинът е причина за възбудата ви. Ако сте от хората, които се борят с депресията си, вие несъзнателно търсите ситуация, която да поддържа възбудата ви – почти като след пътното произшествие (или брака с алкохолик), така че възбудата не ви позволява да се чувствате потисната.
Депресията, алкохолът и безразборното хранене са тясно свързани и като че ли генетично зависими. Например повечето мои пациенти, които страдаха от анорексия, имаха двама родители алкохолици, а на повечето от пациентките ми, изпаднали в депресия, поне единият родител е бил алкохолик. Ако и вие произхождате от семейство на алкохолици, причините да изпадате в депресия могат да са както поради миналото ви, така и поради генетичното ви наследство. Иронията в случая е, че и за вас е силно привлекателна връзката с мъж, който страда от същото заболяване.
15. Не ви привличат внимателни, уравновесени, надеждни мъже, които проявяват интерес към вас. Такива „приятни” мъже са ви скучни.
Неуравновесеният мъж е вълнуващ, ненадеждният – предизвикателен, непредвидимият – романтичен, незрелият – очарователен, мрачният – загадъчен. Избухливият мъж се нуждае от нашето разбиране, нещастният – от нашата утеха, неспособният – от насърчението ни, а студеният – от топлината ни. Но ние не можем да „определим” мъж, който да е подходящ такъв, какъвто е, и ако той е мил и грижовен към нас, ние нямаме възможност да страдаме. За нещастие, ако не обичаме прекалено силно даден мъж, изобщо не сме в състояние да го обичаме.
В следващите глави на книгата всяка от жените, с които ще се запознаете, подобно на Джил, има какво да ви каже за прекалено силната любов. Чрез техните разкази вероятно по-добре ще разберете вашия живот. Тогава ще можете да си послужите и с начините, посочени към края на книгата, с които да промените стила си на живот с нова форма на самоизява, радост и любов. Това е пожеланието ми към вас.