IV
НЕОБХОДИМОСТТА ДА БЪДЕШ НЕОБХОДИМ
Тя е добросърдечна жена, обичаща един добре избиращ момента мъж. И го обича въпреки неговата порочност, която тя не разбира.
„Добра жена”
„Не знам как се справя. Аз бих изкрейзила, ако трябва да карам с такъв като нейния!”
„Знаеш ли, никога не съм я чувала да се оплаква!” „Как може да се примирява с това положение?” „Какво все пак вижда в него? Тя би могла да се уреди много по-добре!”
Обикновено подобни оценки и мнения съпътстват живота на всяка прекалено силно влюбена жена, която влага най-благородните си усилия да преодолява трудностите в неблагоприятни на вид ситуации според околните. Ключът на загадката за преданата й обич се крие в детството. Почти всички хора навлизат в живота с ролите, които са усвоили като деца. За голяма част от споменатите жени това означава потискане на собствените нужди в името на интересите на някой член от семейството. Вероятно обстоятелствата са принудили много от момичетата да съзряват преждевременно и много бързо, като поемат отговорностите на възрастните, които са били физически или житейски неспособни да изпълнят присъщите им родителски задължения. Или пък единият родител е отсъствал – при смърт, развод – и тогава е трябвало да бъде запълнена липсата както с грижи за брат или сестра, така и за самотния родител. Не е изключено поемането ролята на майката, когато тя е трябвало да издържа семейството. Възможен е й вариантът с двама родители, които не са се разбирали помежду си – например единият е бил избухлив, потиснат, нещастен, другият пък не е проявявал никакво съчувствие. Тогава детето е било товарено с ролята на душеприказчик, който е трябвало да изслушва историите на родителите си, а това е било силно затормозяващо като емоция. Но от страх да не нарани родителя или пък да не загуби любовта му детето е поемало тежкото си бреме. Ето как никой не е закрилял детето, а и то не е можело да се предпазва само. В много крехка възраст, съвсем неузрели за огромната отговорност, много от децата са закриляли родителите си, учейки се успешно да се грижат за всеки друг, но не и за себе си. И докато са се опитвали да изглеждат по-силни, по-безстрашни и безгрижни, то нуждите от любов, внимание, грижи, сигурност са били пренебрегнати и незадоволени. Привикнали да потискат копнежа за повече ласка и грижовност от страна на другите, добре усвоили урока от детството – грижи и внимание към нуждаещите се и потискане на собствените страхове, болки и незадоволени нужди, голяма част от порасналите момичета се превръщат в жени, които обичат прекалено силно. Толкова дълго са се правили на зрели и силни, давали са много, а са получавали малко, че всичко започва да изглежда предрешено – едва ли нещата ще се преобърнат в тяхна полза. Но продължават да дават с надеждата, че страховете ще изчезнат и възнаграждението ще бъде любов.
Историята на Мелани е типично доказателство как принудителното ранно узряване и поемането на прекомерна отговорност (в случая заместител на единия родител) може да породи натрапчиво влечение към проява на загриженост.
В мига, в който се запознахме – непосредствено след края на лекцията ми пред група ученички от медицинското-училище, – ми направи впечатление лицето й, етюд на контрастите. Малкият чип нос, посипан с лунички, млечнобялата кожа на бузите с дълбоки трапчинки й придаваха трогателно дяволит вид. Веселите й черти обаче никак не се връзваха с останалите черти на лицето й, сред които изпъкваха тъмните кръгове под светлосивите очи. С вълнистата си тъмнокафява коса тя приличаше на изморена бледа палавница.
Мелани търпеливо чакаше настрани, докато надълго и нашироко разговарях с всяко от момичетата, които останаха след лекцията ми. Както често се случваше, когато темата беше алкохолизмът в семейството, винаги имаше курсистки, готови да обсъдят проблема в по-личен план от редовния разговор (въпрос и отговор), който следваше обикновено след основното изложение.
След като и последната от съученичките й си тръгна, Мелани ми даде минутка отдих, после се представи, стискайки ръката ми сърдечно и доста силно за слаба и крехка жена като нея. Беше чакала толкова дълго и упорито да разговаря с мен, че независимо от явната й самоувереност, аз заподозрях дълбоки чувства, избили на повърхността след сутрешната лекция. За да можем да разговаряме по-подробно, й предложих да ме придружи до съседната университетска сграда. Тя бъбреше непринудено в аудиторията, докато си събирах нещата, както и на излизане, но щом се озовахме на двора в сивия ноемврийски ден, изведнъж се вглъби в себе си.
Тръгнахме по една безлюдна алея. Единственият шум, който се чуваше, беше хрущенето на падналите платанови листа под краката ни.
Мелани изостана с крачка, за да подбутне с върха на обувката си две назъбени листа, които напомняха на изсушени морски звезди с извитите си нагоре заострени краища. След малко тихо заговори:
– Майка ми не беше алкохоличка, но както описахте тази сутрин по какъв начин влияе това заболяване на семейството, все едно, че е била. Тя беше душевно болна, направо казано луда и това всъщност я погуби. Изпадаше в дълбоки депресии, често постъпваше в болница и понякога дълго престояваше там. Упойващите средства, с които я „лекуваха”, като че ли още повече влошаваха състоянието й. Но колкото и да я притъпяваха, накрая поредният й опит да се самоубие успя. Внимавахме да не я оставяме сама вкъщи, но точно този ден всеки беше излязъл нанякъде за малко. Баща ми я откри в гаража обесена.
Мелани заклати бързо глава, сякаш искаше да изтръска натрупаните мрачни спомени, и продължи:
– Много от нещата, които изброихте в лекцията, съм ги преживяла и аз, но вие споменахте, че децата на алкохолици или от друг вид дисфункционални семейства като нашето, често си избират партньори, които са алкохолици или пристрастени към друг вид опиати, а Шон не спада нито към едните, нито към другите. Не проявява влечение към тях, слава Богу. Но ние си имаме други проблеми. – Мелани извърна поглед от мен и вирна брадичка. – Обикновено се справям с всичко – тя отново наведе брадичка, – но вече започва да ми дотяга. – Сега ме погледна право в очите, усмихна се и сви рамене. -Не смогвам с храната, с парите и с времето. Това е.
Изрече го, сякаш беше виц, на който трябва да се засмееш, а не да го приемеш сериозно. Наложи се да я подтикна към подробности и тя продължи с безизразен глас:
– Шон пак замина. Имаме три деца – Сузи, на шест години, Джими, на четири, и Питър, на две и половина.
Аз работя на непълен работен ден като болнична администраторка, за да се дипломирам като медицинска сестра и да се грижа за дома. Обикновено Шон наглежда децата, когато не е в художествената академия или не е заминал. – В гласа й нямаше и капка горчивина. – Оженихме се преди седем години. Бях на седемнадесет години, току-що завършила гимназия. Той беше на двадесет и четири, играеше в театър и учеше задочно. Живееше на квартира с трима приятели. Ходех при тях в неделните дни и им устройвах пиршества. Станах негова приятелка за неделя вечер. В петък и събота Шон имаше представление или си определяше други срещи. Във всеки случай той и съквартирантите му ме обичаха. Кулинарните ми постижения бяха най-забележителното нещо в тяхната седмица. Почнаха да го поднасят и да му подхвърлят, че трябва да се ожени за мен и да се остави на грижите ми. Явно идеята му хареса, защото той точно това направи. Поиска да се ожени за мен и аз естествено се съгласих. Тръпнех от вълнение. Той беше толкова красив. Ето, вижте! – Тя бръкна в чантата си и извади няколко снимки от специалния пластмасов албум.
Най-отгоре беше снимката на Шон – тъмни очи, скулесто лице и вдлъбната брадичка – черти, които придаваха на лицето му мрачна хубост. Снимката беше с размерите на рекламна документална снимка за актьор или фотомодел. Попитах я с тази цел ли е правена снимката и тя потвърди, като назова името на известен фотограф, неин автор.
– Поразително прилича на Хийтклиф от „Брулени хълмове” – отбелязах аз и тя гордо кимна. Разгледахме и останалите снимки, които изобразяваха деца в различни етапи на развитието им – лазещи на пода, прохождащи, духащи свещи на рождените си дни. Надявах се да видя и Шон в непринудени пози, но него го нямаше на снимките с децата.
– Да, защото обикновено той снима. Наред с театъра и рисуването, навремето се е занимавал и с фотография.
– Продължава ли да работи в някоя от тези области? – позаинтересувах се аз.
– За съжаление – не. Майка му изпрати пари и той пак замина за Ню Йорк, за да проучи какви са възможностите за работа там. – Гласът й почти незабележимо се сниши.
Като приемах очевидната й търпеливост спрямо Шон, очаквах, че ще заговори въодушевено за това „настъпление” към Ню Йорк. Но очакванията ми се оказаха напразни и затова попитах:
– Какво има, Мелани?
За първи път в интонацията й се появиха нотки на оплакване:
– Проблемът не е в брака ни, а е свързан с майка му. Тя непрекъснато му праща пари. Винаги, когато той е на път да се задържи у дома и да започне работа, тя му изпраща пари и той заминава. Просто не може да й откаже. Ако тя престане да му изпраща пари, нещата между нас ще се оправят.
– Ами ако не спре?
– В такъв случай той ще трябва да се промени. Ще го накарам да разбере, че по този начин ни наскърбява. – По тъмните й клепки проблеснаха сълзи. – Той ще трябва да започне да й отказва, когато тя му предложи пари.
– Но това не ми се струва възможно, съдейки по думите ти, Мелани.
Тя отвърна с по-висок и по-твърд глас:
– Няма да допусна майка му да ни развали отношенията. Той ще трябва да се промени.
Мелани си избра едно доста голямо паднало листо и започна да го подритва крачейки, докато не го раздроби на парченца. Помълчах известно време, после я попитах:
– Има ли още нещо?
Без да престава да подритва остатъка от листото, Мелани каза тихо и безизразно:
– Шон често пътува до Ню Йорк и си има и друга, с която се вижда там.
– Имаш предвид интимна приятелка ли? – интересувах се аз. Мелани кимна и извърна глава.
– Откога се среща с нея?
– О, от години. – Забелязах как потрепери. – Още при първата ми бременност. Идеше ми да стоваря вината върху него. Беше ми зле, чувствах се нещастна, а той беше далеч от мен.
Колкото и да е чудно, Мелани поемаше вината за изневярата на Шон върху себе си, както и бремето да издържа и него, и децата, докато той е сменял различни професии. Попитах я не й ли е минавало през ум да се разведе.
– Всъщност веднъж вече се разделихме за известно време. Звучи смешно, защото на практика през повечето време сме разделени поради честите му пътувания. Веднъж обаче заявих, че искам да се разделим – главно, за да му дам урок. Живяхме отделно близо шест месеца. Той продължаваше да се обажда, аз му пращах пари в случаите, когато очакваше да почне работа. Но повечето време всеки от нас си имаше собствен живот. Аз се запознах междувременно с двама мъже! – Мелани го каза така, сякаш не е очаквала друг да прояви интерес към нея. Замисли се, преди да продължи. – И двамата се отнасяха много добре към децата, проявяваха желание да ми помагат в домакинството, да поправят повредените неща, дори ми купуваха някои дребни работи, от които имах нужда. Аз обаче не изпитвах никакви чувства към тях. Никой не ме привличаше както Шон. И накрая се върнах при него. – Тя се усмихна. – Наложи се да му обясня коя е причината за пълния порядък в къщата.
Бяхме на половината път до края на алеята, когато ми се прииска да узная нещо повече за детството на Мелани, да разбера тогавашните й преживявания, които са я подготвили за подобни изпитания.
– Когато се върнеш в детските си години, как виждаш себе си? – попитах я и видях как сбърчи чело и се замисли.
– О, колко интересно! Виждам се в престилка да бъркам някакво ядене в тенджерата на печката. Бях средната от пет деца и останах без майка на четиринайсетгодишна възраст. Но много преди това бях започнала да чистя и да готвя, защото тя често боледуваше. Двамата ми по-големи братя започнаха работа веднага след училище, за да помагат материално, и аз се превърнах в нещо като майка за дома. Двете ми сестри бяха съответно три и пет години по-малки от мен, така че бях поела почти всичко вкъщи. Но се справяхме добре. Татко работеше и пазаруваше. Аз готвех и чистех. Всеки помагаше с каквото можеше. Парите никога не стигаха, но все свързвахме двата края. Татко работеше много, понякога на две места. Затова повечето време отсъстваше от къщи. Струва ми се, че избягваше да се застоява у дома, не само заради работата, но и за да бъде по-далеч от майка ми. Ние също страняхме от нея, доколкото можехме… Бях ученичка в гимназията, когато баща ми се ожени повторно. Животът изведнъж стана по-лесен, защото втората му съпруга работеше и имаше една дъщеря, на годините на най-малката ми сестра, която беше дванайсет-годишна. Всичко се съчета много добре. Парите вече не бяха проблем. Татко изглеждаше много по-доволен отпреди. Вече имаше какво да го задържа вкъщи.
– Как се почувства, когато майка ти почина? – попитах Мелани.
Тя стисна челюсти.
– Жената, която почина, от години бе престанала да ми бъде майка. Все едно беше друг човек – човек, който или спеше, или крещеше и създаваше напрежение. Помня я, когато все още ми беше майка, но съвсем смътно. Трябва да се върна много назад в детството, за да видя жената, която беше нежна, мила, пееше, докато домакинстваше, или си играеше с нас. Тя беше ирландка и песните й бяха все едни тъжни… Мисля, че на всички ни олекна, когато умря. Аз обаче изпитвах и вина, че не се опитах да я разбера, да се грижа повече за нея. Може би така щях да попреча на болестта й да се развие до такава степен. Но се старая да пропъждам подобни мисли.
Стигнахме до сградата, в която трябваше да се отбия, и в малкото минути, които ни оставаха, все още се надявах да помогна на Мелани да извика в съзнанието си макар и смътна представа за произхода на настоящите си тревоги.
– Не намираш ли някакво сходство между живота си като малка и сега?
В късия й смях се долови смущение.
– Повече от всякога, откакто заговорихме на тази тема. Виждам се как продължавам да чакам – да чакам Шон да се върне, както навремето чаках татко да се прибере у дома, – сега си давам сметка, че никога не съм обвинявала Шон за онова, което върши, защото пътуванията му ми приличаха на пътуванията на баща ми по работа, за да издържа семейството ни. Съвсем ясно е, че не е едно и също, но не мога да го почувствам другояче, сякаш има някаква полза от това. – Тя млъкна и присви очи, прехвърляйки през ума си примери от детството си. – О, аз все още съм онази храбра, малка Мелани, която пак държи юздите вкъщи, бърка тенджерата на печката, грижи се за децата. – Млечнобелите й бузи порозовяха от внезапно установената прилика. – Излиза, че е вярно това, което говорехте в лекцията си за деца като мен. Ние наистина попадаме на хора, с които можем да изпълняваме същите роли, които сме имали в ранните години! На раздяла Мелани ме прегърна силно и рече:
– Благодаря ви, че ме изслушахте. Изглежда съм имала нужда да поговоря за тези неща. Сега всичко ми е много по-ясно, но все още не съм готова да го напусна… още не! – Настроението й очевидно се беше повишило, когато с вирната брадичка допълни:
– Освен това Шон тепърва ще възмъжава. И ще възмъжее. Трябва. Как мислите? – И без да дочака отговор, тя се обърна и закрачи обратно през мъртвите листа.
Мелани задълбочи погледа си върху миналото и настоящето и все пак още много сходства между предишния и настоящия живот убягваха от съзнанието й. Защо такава умна, привлекателна, енергична и способна жена като Мелани имаше нужда от връзка, изпълнена с мъка и изпитания, каквато беше бракът й с Шон? Защото повечето момичета от дълбоко нещастни семейства бяха объркали представите си за нормално и тежко съществуване до такава степен, че да не правят разлика между двете.
В дома на Мелани е отсъствало родителското внимание, доколкото животът в семейството е бил неконтролируем и подчинен на основната цел – да се справят с разпадащата се личност на майката. Героичните усилия на Мелани да води домакинството са били възнаградени с най-близкото чувство до любовта – бащината признателност и зависимост от нея. Усещането, че се справя с положението, е надделявало над чувството за страх и тежестта на непосилния товар, подхранвано от безпомощността на бащата и неадекватността на майката. Прекалено е било за детето да го смятат по-силно от единия родител и крайно необходимо – за другия! Така е формирала ролята си на спасителка, която може да се издигне над трудностите и безпорядъка, за да спаси околните чрез смелостта, силата и несломимата си воля.
Този комплекс за спасяване звучи по-здравословно, отколкото е в действителност. Мелани изпитва нужда от кризисна ситуация, в която да прояви всичките си волеви качества. Без врява, стрес или отчайващо положение, които да оправя, заровените чувства на емоционалното претоварване през детските години ще изплуват на повърхността и ще станат застрашителни. Като дете Мелани е помощничката на майка си и баща си за братята и сестрите си. Но тя е била и дете, което се нуждае от родителска закрила, но тогава майка й е била разстроена емоционално, а баща й просто е отсъствал. Така тази нейна нужда остава незадоволена. Братята и сестрите си имат Мелани, която им се кара, тревожи се за тях, грижи се за всички, а Мелани си е нямала никого. Трябвало е да мисли и да действа като възрастна. Не е могла да сподели страховете си поради липса на време и място, и така много скоро тя привиква да не получава емоционално удовлетворение и това да бъде в реда на нещата! Докато се е правела на възрастна, тя е забравила, че е едно изплашено дете. А след време започва да се справя чудесно в хаоса и дори да го търси за душевно състояние. Поради тежкия товар така и не оставало време за страдания, страхове и мъки. От една страна, той я обременявал, а от друга – не по-малко й е помагал. Мелани е развила представата си за своята ценност, свързвайки я с отговорностите, които носи. С усърдния си труд е печелила одобрение, грижела се за другите и жертвала собствените си желания и нужди за тях. Мъченичеството е станало част от природата й и в съчетание с комплекса й на спасителка са я превърнали в магнит за хора с тежък характер, които носят неприятностите – хора като Шон. Поради необикновените обстоятелства на ранните й години при Мелани тези черти са се засилили опасно.
Съвсем нормална е реакцията на Мелани като дете от дисфункционално семейство да се опитва да се отърве от родителя от същия пол, за да има родителя от другия пол само за себе си. Малкото момче от сърце желае татко му да изчезне, за да получи цялата любов на майка си. А малкото момиченце желае да застане на мястото на майка си и да стане съпруга на баща си. Много родители са получавали такива предложения, плод на детския копнеж. Четиригодишно момченце казва на майка си: „Когато порасна, ще се оженя за теб!” Или тригодишно момиченце, което предлага на баща си: „Тате, хайде да си направим къща само двамата, за да живеем без мама.” Това са едни от най-ранните детски копнежи. Но ако нещо лошо се случи на „детския съперник”, родителят пострада или изчезне от къщи, това може да има разрушителен ефект за детето.
Когато майката от дисфункционалното семейство се окаже емоционално разстроена, с тежко и хронично физическо заболяване или непреодолимо влечение към наркотиците или алкохола, или пък отсъства физически или емоционално, тогава дъщерята (най-често голямата) запълва овакантеното място. Мелани преживява подобно „повишение”. През изтеклите години тя се явява и по-често партньор на баща си, отколкото негова дъщеря. Двамата обсъждат и решават проблемите в семейството и действат като екип. В известен смисъл тя е имала баща си изцяло за себе си, съвсем други са били взаимоотношенията на братята и сестрите й с него. Тя му е била почти равна. Както и значително по-силна и уравновесена от майка си. Така нормалните детски желания да притежава баща си при Мелани са били осъществени, но за сметка на здравето и живота на майка й.
Какво се случва, когато ранните детски желания по отношение на родителя от другия пол се сбъднат? Има три основни, мощно и несъзнателно действащи последствия, които формират характера. На първо място чувството за вина. Мелани се чувства виновна, когато мисли за самоубийството на майка си и че не е успяла да го предотврати – това чувства и всеки член от семейството, изправен пред такава трагедия. Но при Мелани е развито с особена сила поради огромното й чувство за отговорност пред останалите семейни членове. Но наред с това тежко бреме тя носи и по-тежък товар.
Към чувството за вина, че не е успяла да предотврати самоубийството, се прибавя и несъзнателната вина от детските желания да разполага с татко си. Това поражда и неудържимия стремеж към изкупление, необходимост да страда и да понася изпитания. И в допълнение ролята на мъченица – това вече е почти мазохистично чувство. В отношенията й с Шон има и малко разтуха, наред със страданието, самотата и прекомерната отговорност, присъщи на тези връзки.
Второто последствие е несъзнателни чувства на дискомфорт в сексуално отношение, поради желанието си да разполагаме с единия родител. Обикновено присъствието на майката (или в днешно време, поради честите разводи, друга партньорка на бащата – мащеха или приятелка) дава сигурност както на бащата, така и на дъщерята. Дъщерята е свободна да развие чувство, че е привлекателна и обичана от баща си, без да има опасност да се прехвърлят сексуални граници поради връзката на бащата със съответната приятелка.
Между Мелани и баща й не е станало кръвосмешение, но обстоятелствата са били удобни за подобно нещо. Често се получава, когато майката се оттегли по някаква причина от ролята си в семейството и дъщерята е принудена да поеме нейните отговорности, да бъде подложена и на риска да стане обект и на сексуалния нагон на бащата. (Звучи, като че ли отговорността е на майката, но всъщност цялата вина носи бащата. Защото дългът на зрелия човек е да закриля детето си, а не да задоволява сексуалните си нужди с него.)
Дори бащата никога да не прояви подобни желания към дъщеря си, липсата на здрава съпружеска връзка между родителите и ролята на майка, изпълнявана от дъщерята, спомагат за засилване на сексуалното привличане между баща и дъщеря. Момичето може да се почувства неловко от новата си роля, примесена и с оттенъка на сексуален интерес от страна на бащата. Или пък обратното – емоционалното бащино отношение може да предизвика у момичето желанието да съсредоточи и ориентира неясните си, напъпващи сексуални чувства към баща си в много по-голяма степен, отколкото при нормални обстоятелства. В опита си да не пристъпи дори и с помисъл могъщото табу върху кръвосмешението, тя може да притъпи повечето си сексуални чувства. Това е несъзнателно решение за самозащита срещу най-опасния от всички импулси – сексуалното влечение към родител. Тъй като е подсъзнателно, решението не може лесно да се разбере и потисне.
Резултатът е – млада жена, която изпитва неудобство от всякакви сексуални чувства поради страха от прекрачването на табуто. Когато е налице подобно състояние, единственият безопасен израз на любов може да се сведе до проява на грижи.
Първоначалният модел на поведение на Мелани спрямо Шон е бил да се чувства отговорна за него.
Дълго преди това тя е научила по този начин да чувства и изразява любовта си.
Баща й е заместил Мелани с новата си съпруга, когато тя е била на седемнадесет години, брак, посрещнат от момичето с облекчение. А че не се е огорчила от загубата на ролята си вкъщи, се дължи на Шон и съквартирантите му, за които се е грижела по същия начин, както вкъщи. Почти веднага е забременяла и по този начин възстановила грижовната си роля, а Шон -подобно на баща й – започнал още от началото на брака им задълго да отсъства от семейството. Дори и когато са разделени, тя не престава да се грижи за него и да му праща пари, като по този начин се състезава с майка му и иска да докаже, че тя е жената, която се грижи най-добре за него. (Подобно състезание Мелани вече е печелила, но със собствената си майка.)
Двамата мъже, които са искали да изпълняват нейната роля в живота, са я оставили емоционално безразлична, защото не са се нуждаели от грижите й, дори напротив, те са искали да я дарят със своите, а Мелани не е била в състояние да приеме промяна на ролите.
Сексуалните взаимоотношения между двамата никога не са ги свързвали така силно, както нуждата на Шон от нейните грижи. На практика за Мелани изневярата на Шон е била поредното отражение на детските й преживявания. Мелани мисли за майка си в късния стадий на заболяването й като за смътно непозната, почти невидима „друга жена” от задната стая на къщата, излязла емоционално и физически от живота и мислите й. По същия начин и жената, с която Шон й изневерява, е за нея смътен и далечен образ, който не представлява реална опасност за донякъде безполовото, но фактическо партньорство, подобно на предишните й отношения с баща й. Шон още преди женитбата е ходел при други жени, за които Мелани е знаела, но е била готова да се грижи за практическите му, не дотам романтични нужди. Тя дори се омъжва за него.
След брака Мелани започва „кампания” с цел да го промени чрез силата на любовта и волята си. Това е третата последица от осъществяването на детските мечти и желания на Мелани – вярата в собственото й могъщество. Обикновено малките деца вярват силно в себе си и вълшебството на мислите и желанията си. Но колкото и страстно да е желанието на малкото момиченце да стане завинаги партньорка на баща си, действителността го учи, че това е невъзможно. Иска или не, то приема факта, че майката е неговата партньорка. Това е голям урок в ранните години – урок, от който детето научава, че не може винаги само със силата на волята си да постига най-съкровените си желания. Това е и поуката за бъдещия му живот, която разрушава вярата му в собственото всемогъщество и принуждава детето да се примири с ограниченията на личните си желания.
При Мелани обаче това желание се сбъдва. В много отношения тя е изместила майка си. Чрез вълшебната сила на волята си тя несъмнено е спечелила баща си за себе си. По-късно се е опитала да промени като с вълшебна сила още много трудни и заредени с емоции ситуации. Свидетелство са предизвикателствата, които е приела безропотно, въоръжена единствено с волята си -безотговорен, незрял, неверен съпруг, отговорността на бремето да отгледа практически сама три деца, остри финансови проблеми и претрупана учебна програма, съчетана с работа.
Шон е бил съвършеният за Мелани материал в усилията й да променя някого чрез волята си – задоволявал е всичките й нужди, развити като псевдовъзрастна, като й дава възможност да страда и търпи, и избягва сексуалния контакт, грижейки се за него.
Става ясно, че Мелани не е нещастна жертва на несполучлив брак. Точно обратното. И двамата с Шон са задоволявали свои психически нужди, които са съвпадали напълно. Парите, изпращани от майка му навреме, са му пречели да възмъжее, пресичайки всякакъв импулс да порасне и приеме своите семейни отговорности. Те явно са били проблем, но не и проблемът, както е предпочитала да го вижда Мелани. В случая става дума за двама души, съчетали идеално нездравословните си начини на съществуване и отношение към живота, които, макар и съвсем различни, тъй добре са си паснали, че в действителност всеки е помагал на другия да живее все тъй нездравословно.
Представете си двойката Шон и Мелани като двама танцьори, като всеки от тях е заучил индивидуалните стъпки и фигури още от детството си. В резултат на определени събития и черти на характера и особено на танците от ранните им години, двамата усвояват, всеки поотделно, уникален репертоар от психологически стъпки, движения и жестове. Един ден се срещат и откриват, че макар и несходни, двамата се синхронизират по вълшебен начин в невероятен дует.
Всеки път, когато Шон избягва отговорността, Мелани бързо я поема. Когато тя нарамва семейния товар по отглеждането на децата, той прави пирует и изчезва, предоставяйки й огромно място да упражнява контрола си. Когато той намира на сцената друга партньорка, тя въздъхва с облекчение и ускорява танца си, за да се разсее. Когато той танцува извън дома, някъде зад кулисите, тя изпълнява съвършено стъпката на изчакването…
Понякога за Мелани танцът е вълнуващ, друг път -самотен, често смущаващ или изморителен. Но последното нещо, което иска, е да престане да изпълнява танца, който умее да танцува много добре.