Част 5 

 

ЩЕ ТАНЦУВАМЕ ЛИ?

Как можа да се омъжиш за него?“ А как е възможен изобщо подобен въпрос? Нали той ще наведе самообвиняващо глава и ще ви погледне засрамен, както правят малките деца… Нали той е проправил път към сърцето ви – мил, чаровен, закачлив… Той каза:„Ти си толкова силна, мила.“ И аз повярвах. Повярвах го!

Мерилин Френч, „Кървящи сърца“

По какъв начин жените, които обичат прекалено силно, откриват мъжете, с които могат да продължат нездравословния си начин на живот, заучен в детството? Как момичето, чийто баща никога не е изразявал чувствата си, попада на партньор, който не проявява нужното внимание и когото то всеотдайно се стреми да спечели? Как жената от разбито семейство се събира с мъж, който я пребива от бой? Как момичето с родители алкохолици намира мъж, който или вече е болен, или е на път да заболее от алкохолизъм? Как жената, чиято майка е зависела емоционално от нея, сключва брак с човек, който се нуждае от грижите й?

По кои признаци се ориентират жените от дисфункционални семейства сред цялото множество от познати мъже, за да изберат най-подходящия за вихрения танц от детството? И как реагират на по-нормални, по-зрели и с по-здравословно поведение мъже, не толкова нуждаещи се от грижите им, и защо стъпките на техния танц не пасват така гладко?

Според известно старо клише от психотерапията при избора на брачен партньор най-важно е влиянието на майката или бащата – обекти на битките от детството, чието копие трябва да бъде съпругът или съпругата. Това схващане за мен не е съвсем точно. Ние не че се стремим да изберем някого, който да ни напомня родителите, колкото търсим да напомня за преживените чувства и да ни изправя пред старите предизвикателства от детството; способни сме да възпроизведем атмосферата на ранните ни години, която ни е добре позната, и да използваме същите изразни средства. Това е за повечето от нас любовта. По този начин се чувстваме удобно, като „у Дома“ и „точно“ с човека, който ни позволява да приложим всички известни ни похвати и да изпитаме старите чувства. Може би подходът ни не е най-ефективен и ние се чувстваме огорчени, но това са нещата, които най-добре познаваме. Затова именно с мъжа, който ни връща към това. състояние като негова партньорка, изпитваме особеното чувство, че сме си на мястото. И тъкмо него избираме, за да осъществим интимна връзка.

Няма по-загадъчна химия от чувството за странна близост между мъж и жена, чиито модели на поведение си пасват като нащърбените парченца на пъзел. А когато мъжът съумее да помогне на жената да преодолее чувствата на болка и безпомощност, усещането, че е нежелана и необичана като в детството, тогава и привличането за нея е неудържимо. С други думи, колкото по-голяма е болката от детството, толкова по-силен е стремежът да се овладее тази болка в по-късните години.

Какъв е механизмът на подобно поведение? Ако едно дете е преживяло някаква травма, то ще продължава в игрите си да се връща към спомена за това премеждие, докато на повърхността изплува чувството, че го е преодоляло най-накрая. Когато то е претърпяло операция, след като се завърне вкъщи, започва да възстановява пребиваването си в болницата в игрите с кукли или с други играчки – може да бъде докторът, който го е лекувал, или пък пациентът, когото са лекували, докато страхът от преживяното изчезне напълно. Като жени със силни и страстни чувства ние правим същото – възобновяваме и преживяваме отново несполучливи връзки, за да ги надмогнем и да вземем връх над тях. Може да се каже, че всъщност няма никакви съвпадения и случайности в брака. Когато една жена не може да обясни защо точно се омъжва за мъж, който съзнателно никога не би избрала за съпруг, повече от ясно е, че тя усеща защо е избрала точно него за интимната си връзка, защо с него поема риска да забременее. Когато една жена твърди, че се е омъжила напук или че е била много млада, за да знае какво прави, или че не е била напълно на себе си и не е могла да направи разумен избор, това са само извинения, които подлежат на задълбочени анализи.

Изборът, макар и несъзнателен, си е бил неин, при това с добро познаване (или интуитивно усещане) на партньора от самото начало. Така тя отрича отговорността за избора си, за живота си и това изключва възможността за лечение.

Как обаче го правим? Каква е загадката, непреодолимата химия, от която пламва искрата между силно обичащата жена и привлеклия я мъж?

Ако въпросът беше поставен другояче – какви сигнали се разменят между жена, която изпитва нужда да бъде необходима, и мъж, който търси някого да поеме отговорност за него; или – между изключително самопожертвувателна жена и изключително егоистичен мъж; или – между жена, която се разглежда като жертва, и мъж, чиято самоличност е основана на агресията и силата; или – между жена, която се стреми да упражнява контрол, и мъж, който е неадекватен; загадката започва да изчезва. Става ясно, че и двамата партньори проявяват характерни признаци, които ги привличат един към друг. При жената два са факторите:

1. Пасването „Брава – ключ“ на познатите й поведенски модели с неговите; и

2. Непреодолимото й желание да възпроизведе и преодолее болезнените стереотипи на поведение от миналото.

Нека разгледаме първите им колебливи стъпки, които информират всеки от партньорите, че може да се получи сработване и пасване помежду им. Следващите истории показват почти подсъзнателна размяна на информация за жената, която обича прекалено силно, и мъжа, привлякъл вниманието й – размяна, която мигновено подготвя сцената за поведенската хореография на връзката им.

КЛО: ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИШНА, СТУДЕНТКА В ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ, СЪС СВАДЛИВ БАЩА

Израснах в истински побъркано семейство. Сега вече го знам, но като малка и през ум не ми е минавала такава мисъл, само се надявах никой да не узнае, че баща ми бие майка ми. Биеше и нас, децата, като се опитваше да ни втълпи, че сме си заслужили боя. Аз обаче знаех, че мама не го заслужаваше. Винаги ми се е искало баща ми да бие мен вместо нея. Аз щях да издържа, а за нея не бях сигурна. Всички я карахме да го напусне, но тя отказваше. А получаваше толкова малко любов. Бях готова да й дам цялата си обич, за да й вдъхна смелост да избяга, но тя не го направи. Преди пет години почина от рак. От погребението не съм се връщала у дома и не съм разговаряла с баща си. Сигурна съм, че всъщност той я уби, а не болестта.

Баба ми по бащина линия остави на нас, децата, пари под попечителство, така че имах възможност да постъпя в академията, където срещнах Рой.

Цял семестър в часовете по рисуване бяхме заедно, но нито веднъж не си разменихме дума. Втория семестър продължихме част от същия клас. Още първия ден подхванахме сериозен спор за взаимоотношенията между мъжа и жената. И тогава това момче започна да приказва, че американките били страшно разглезени, че правели всичко на своя глава и използвали мъжете. Наговори всичко с такава жлъч, че си помислих: „Горкото момче! Явно много си е патило.“ Попитах го дали наистина вярва в това, което говори, и се впуснах да го убеждавам, че не всички жени са такива, че аз също не съм такава. И да видите как се подредих! По-нататък, по време на връзката ни, не можех нито да искам, нито да правя нещо за себе си, в противен случай щях да докажа, че с пълно право мрази жените. От онзи първи учебен час в мен заработи напрежение и безпокойство. Той също беше увлечен. Каза ми: „Връщам се в другата група. Не съм имал предвид да се присламчвам към тази, но с теб искам да си поговорим по-дълго!“ Помня, че страшно се развълнувах, защото усетих, че не ми е безразличен… След по-малко от два месеца заживяхме заедно. След четири – аз поех разноските по наема и останалите домакински сметки, както и пазаруването. Но се стараех непрекъснато, цели две години, да доказвам колко съм внимателна с него, как нямам никакво намерение да го оскърбявам, както е било дотогава. В същото време самата аз бях наскърбявана – отначало емоционално, а после и физически. Едва ли има друг, който да е толкова груб с жените и да не желае да допусне нито една близо до себе си. Аз, разбира се, също се чувствах виновна. Чудо е, че се отървах.

Един ден срещнах бивша негова приятелка и тя направо ме попита: „Бие ли те и теб?“ „О, не“ – отвърнах й. Защитих го естествено, освен това не исках да излезе, че съм пълна глупачка. Но знаех, че не ми повярва, защото добре го познаваше. Отначало ме обзе паника. Изпитах същото чувство от детството си – да не искам никой да разбира какво става зад фасадата. Всичко в мен ме караше да лъжа, да се държа така, сякаш тя е нахалната, след като ми задава такъв въпрос. В погледа й обаче се четеше такова разбиране, че нямаше смисъл да се преструвам повече. Доста си поговорихме. Тя ми разказа за психотерапевтична група от жени, които искали да се научат да престанат да живеят по стария начин. Даде ми телефонния си номер и след още два месеца мъки аз се обадих. Тя ме включи в групата и мога да кажа, че това спаси живота ми. Всички жени там бяха като мен. Какви ли не невероятни страдания бяха понасяли, в повечето случаи още от детство… Минаха няколко месеца, преди да се реша да го напусна. Колкото и да имах подкрепата от страна на групата, пак ми беше трудно да го направя. Все още изпитвах невероятна нужда да му доказвам, че го обичам. Мислех, че ще е достатъчно само да му доказвам, че го обичам, и той ще се промени. Слава Богу, че надмогнах тези мисли, иначе пак щях да се върна при него.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА КЛО КЪМ РОЙ

Когато Кло среща женомразеца Рой, тя сякаш среща синтеза между майка си и баща си. Той е свадлив и мрази жените. Да спечели любовта му за нея е било равносилно да спечели любовта на баща си, който също е бил свадлив и разрушителен човек. Да го промени за нея е било равносилно да спаси майка си. Виждала е как Рой става жертва на болните си чувства и е искала да го обича, за да го направи по-щастлив. Правела е всичко, за да спечели битката с него и със значимите за нея родители, които той е символизирал. Тъкмо затова й е било толкова трудно да се избави от тази разрушителна и безполезна връзка.

МЕРИ ДЖЕЙН ОМЪЖЕНА ОТ 30 ГОДИНИ ЗА РАБОТОХОЛИК

Запознахме се на едно коледно празненство. Бях с по-малкия му брат, мой връстник, който много ме харесваше. Там обаче видях Питър. Беше в сако от туид с кожена гарнитура на лактите, пушеше лула и приличаше на колежанин от „Айви Лиг“. Направи ми страхотно впечатление. По лицето му обаче беше изписана меланхолия и тъкмо това ме привлече най-силно. Бях сигурна, че е преживял тежки моменти в живота си, и ми се прииска да го опозная, да науча какво му е минало през главата, да го „разбера“. Той изглеждаше недостижим, но реших, че ако проявя особено съчувствие, може да го разговоря. И наистина проведохме доста дълъг разговор нея вечер, но странното беше, че нито веднъж не ме погледна право в лицето, очи в очи. През цялото време седеше в отбранително положение, с извърната настрани глава и леко унесен някъде другаде, а аз непрекъснато се опитвах да привлека цялото му внимание. Стигна се дотам, че всяка негова дума започна да става от съществено значение, дори безценна за мен, защото бях уверена, че се занимава с много по-важни неща. Получи се точно като с баща ми. Докато растях, той изобщо не се весваше вкъщи. Бяхме бедни. Той и майка ми работеха в града и ние, децата, оставахме сами повечето време. Баща ми се хващаше на каквато и да е работа, дори и през почивните дни. Завърташе се вкъщи само когато трябваше да поправи нещо – я хладилника, я радиото, я друго нещо. Усещах, че все ми обръщаше гръб, но това не ме притесняваше, защото ми беше толкова хубаво да го виждам у дома. Все се въртях край него, питах го за разни неща, стараех се да привличам вниманието му. Е, същото правех и с Питър, макар че тогава не го съзнавах. Помня как се опитвах да бъда винаги в полезрението му, а той изпускаше дима от лулата с поглед встрани, или към тавана, или отново се съсредоточаваше в лулата, за да я поддържа запалена. Изглеждаше ми напълно зрял с рунтавите си вежди и отвлечения си поглед. Привличаше ме като с магнит.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА МЕРИ ДЖЕЙН КЪМ ПИТЪР

Чувствата на Мери Джейн към баща й не са били толкова противоречиви, както на мнозина от жените, които обичат прекалено силно. Тя го обича, възхищава му се и копнее за компанията и вниманието му. Питър, като по-възрастен от нея и със специални занимания, веднага й заприличва на баща й, който винаги й се е изплъзвал. За нея става от съществено значение да спечели вниманието му, защото и той като баща й е трудно уловим. Мъжете, които я изслушвали с лекота, изпитвали уважение и чувства към нея, не са успели да събудят дълбокия й копнеж да бъде обичана, който таяла към баща си. Със своята заетост Питър се явява познатото предизвикателство, поредната възможност да спечели любовта на мъж, който я отбягва.

ПЕГИ: ОТГЛЕДАНА ОТ СВРЪХКРИТИЧНА БАБА И МАЙКА, КОЯТО НЕ ДАВАЛА ЕМОЦИОНАЛНА ПОДКРЕПА, СЕГА РАЗВЕДЕНА С ДВЕ ДЕЦА

Не познавам баща си. С мама се разделили преди раждането ми. Майка ми работеше, за да ни издържа, а за нас се грижеше нейната майка. Сега това не звучи толкова ужасно, колкото тогава. Баба ми беше страшно жестока. Не толкова биеше мен и сестра ми, колкото ни обиждаше с думи. Всеки ден ни натякваше колко сме лоши, какви неприятности й създаваме, как „за нищо не ни бива“ – това беше един от любимите й изрази. Странното беше, че от тези забележки ние със сестра ми се стараехме още повече във всяко отношение. Майка ми изобщо не се застъпваше за нас. Тя много се страхуваше баба да не си отиде, защото нямаше кой да ни гледа и щеше да се наложи да напусне работа. Затова се правеше, че не чува, когато баба ни обиждаше. Чувствах се сама, безпомощна, безполезна и правех всичко възможно да не бъда в тежест. Дори се опитвах сама да поправям, ако нещо вкъщи се развалеше, с желанието да спестя пари и един вид да си изкарам прехраната.

Омъжих се на осемнайсет години, защото забременях. Бях нещастна още от първия ден. Мъжът ми непрекъснато ми правеше забележки. Отначало загатнати, после яростни. Знаех, че не съм влюбена в него, и въпреки това се омъжих. Реших, че нямам друг избор. Бракът ни продължи петнадесет години, защото ми трябваше много време, докато проумея, че да се чувстваш нещастен е основателна причина за развод.

След развода изпитах отчаяна нужда от някого, който да ме обича, но чувствах колко съм безполезна и сразена и че нямам какво да предложа на някой добър, мил човек.

Вечерта, когато се запознах с Беард, за първи път бях отишла на танци без кавалер. Същия ден обикаляхме магазините с моя приятелка. Тя си купи пълен тоалет – панталон, сако и обувки – и предложи да излезем вечерта, за да се облече с него. Отидохме в една дискотека, за която и двете бяхме чували. Някакви бизнесмени започнаха да ни ухажват, почерпиха ни, поканиха ни да танцуваме. Беше приятно, бъбрихме си приятелски, но не беше особено вълнуващо. В един момент погледът ми бе привлечен от едни младеж, облегнат на стената. Беше много висок, много слаб, невероятно добре облечен и много хубав. Но от него лъхаше студенина. Помня, че си казах: „Това е най-елегантният и най-арогантният мъж, когото съм виждала. Обзалагам се, че ще мога да го стопля.“

Между другото все още помня мига, в който се запознах с моя съпруг. Бяхме в една гимназия. И той като Беард стоеше нехайно облегнат на стената в коридора, вместо да е в час. Казах си: „Изглежда доста опърничав. Обзалагам се, че ще мога да го укротя.“ Нали разбирате, все се опитвам да оправям нещата. И тъй, онази вечер се приближих до Беард и го поканих на танц. Той много се изненада и дори изглеждаше поласкан. Потанцувахме малко, после ми каза, че с приятелите си били решили да продължат на друго място. Покани ме да се присъединя към тях. Колкото и да бях изкушена, отказах с думите, че съм дошла да танцувам и предпочитам да остана. Продължих да танцувам с бизнесмените и по едно време той дойде при мен и ме покани да танцуваме отново. На дансинга беше претъпкано. Почти не можехме да се движим свободно. Малко по-късно с приятелката ми се наканихме да си тръгваме. Той седеше с приятелите си на една ъглова маса. Махна ми с ръка. Приближих се и той каза: „Вече имаш телефонния ми номер.“ Гледах го в недоумение. Тогава той се пресегна и извади от джоба на блузона ми визитната си картичка. Беше я пъхнал във външния ми джоб, докато сме танцували втория път в блъсканицата. Бях смаяна, защото нищо не бях усетила. Мисълта, че на този хубав мъж му е хрумнало подобно нещо, ме развълнува много. Във всеки случай аз също му дадох моята визитна картичка.

След няколко дни той ми се обади по телефона и ме покани на обяд. Забелязах страхотно неодобрение в погледа му, когато видя с каква стара кола идвам на срещата. Почувствах се неловко, но бързо се успокоих, като разбрах, че обядът въпреки всичко ще се състои. Държа се сковано и студено и аз поех грижата да го предразположа, сякаш имах някаква вина. Каза ми, че родителите му щели да му идват на гости и че той никак не се разбирал с тях. Започна надълго и нашироко да се оплаква от тях. Не го взех насериозно, но изразих съчувствие, докато го слушах. Тръгнах си от обяда с усещането, че нямам нищо общо с този човек. Не прекарах приятно. Чувствах се неудобно и някак разцентрована. Когато обаче след два дни той пак ми се обади и ме покани да излезем, изпитах особено облекчение, сякаш щом на него му е било приятно, за да иска да се видим пак, значи всичко е наред… Но нито веднъж не прекарахме добре заедно. Все нещо куцаше и все аз гледах да го оправя. Непрекъснато бях напрегната с него и малкото приятни мигове бяха, когато напрежението леко спаднеше. Подобни мигове на облекчение минаваха за щастливи. Въпреки това обаче продължавах да изпитвам силно влечение към него. Знам, че ще прозвучи налудничаво, но всъщност се омъжих за този човек, без изобщо да съм го харесвала. Той на няколко пъти скъсваше с мен, преди да се оженим, като изтъкваше, че си губел самоличността с мен. Не мога да ви опиша колко отвратително се чувствах от тези думи. Тогава го молех да ми каже какво да направя, за да оправя нещата. А той отвръщаше: „Ти знаеш какво трябва да направиш.“ Но аз не знаех. Стигах до лудост в опитите си да измисля нещо. Бракът ни продължи само два месеца. Той си отиде завинаги, след като ми заяви, че с мен се чувствал напълно нещастен. Повече не го видях, освен веднъж на улицата. Той се направи, че не ме познава. Нямам думи да опиша до каква степен ме бе завладял. Всеки път, като ме напуснеше, нещо започваше да ме тегли към него, вместо обратното. А когато се връщаше, пак повтаряше, че трябва да му дам това, което му е нужно. Тогава за мен настъпваше най-силното на света вълнение. Аз го притисках в прегръдките си, а той се разплакваше и повтаряше какъв глупак бил. Сцени от този род траеха не повече от една нощ, след което нещата започваха отново да се разпадат, докато аз правех какво ли не да го задържа и направя щастлив. До разтрогването на брака не бях пълноценен човек. Не можех да работя, не вършех почти нищо, само седях, поклащах се напред-назад и плачех. Имах чувството, че умирам. Беше ми нужна помощ, за да не се изкуша да се свържа отново с него, защото изгарях от желание да оправя нещата, но знаех, че няма да издържа още веднъж качването на въртележката.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА ПЕГИ КЪМ БЕАРД

Пеги не познава чувството да бъдеш обичана, а като дете е израсла и без баща, практически не знае нищо за мъжете, още по-малко за онези, които не проявяват внимание и обич. Добре знае обаче от живота с баба си, какво означава да си пренебрегвана и критикувана от човек с нездравословно поведение. Знае и как да дава с пълна сила, за да спечели любовта на майка си, която по нейни си причини я лишила от обич и закрила. Първият й брак е плод на интимна връзка с младеж, настроен силно критично към нея, в когото не е влюбена. Сексуалната връзка за нея е била по-скоро повод да спечели битката си с него, отколкото израз на обич. Петнадесетгодишният брак засилва още повече убеждението й, че е безполезна по рождение.

Нуждата да възпроизведе враждебната среда от детството си и да продължи да се бори за любовта на онези, които я лишават от нея, е толкова силна, че когато среща мъж, който я поразява с високомерието, студенината и безразличието си, тя е привлечена от него. Възприема новата ситуация като възможност да превърне един безчувствен спрямо нея мъж в човек, който може да я обича. Редките му намеци за напредък в любовта по време на краткотрайната интимна връзка поощряват усилията й, които действат опустошително върху самото й съществуване. Нуждата да го променя (както навремето е опитвала с майка си и баба си, чиито образи олицетворява Беард) действа с огромна сила.

ЕЛИНОР: ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШНА; ОТГЛЕДАНА ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВЛАСТНА РАЗВЕДЕНА МАЙКА

Майка ми не можа да се спогоди с нито един мъж. Тя се разведе два пъти във време, когато никой не смееше да го направи дори веднъж. Имах една сестра, десет години по-голяма от мен, й майка ми неведнъж ми подмяташе: „Сестра ти е дъщеря на баща ти, затова реших и аз да си имам дете.“ И аз бях точно за нея – нейно продължение и нейна собственост. И през ум не ми минаваше, че сме две отделни същества. Татко много ми липсваше след развода им. Майка ми го държеше далеч от мен, а той не прояви воля да й се противопостави. Никой не прояви подобна воля. През цялото време се чувствах нейна пленница, а на всичкото отгоре и отговорна за щастието й. Беше изключително трудно да я напусна, колкото и да се задушавах от присъствието й. Записах се в търговски колеж в един далечен град и заживях у наши роднини.

След завършването на колежа започнах работа като секретарка в полицейски участък в голям град. Един ден при мен влезе униформен полицай и попита има ли чешма в стаята ми. Посочих му я. После поиска чаша. Дадох му чашата си за кафе. Трябвало да изпие няколко аспирина. И до днес го виждам как отмята глава назад и поглъща таблетките. После каза: „Пфу, как се натрясках снощи!“ Веднага си помислих: „О, колко жалко. Сигурно пие много, защото е самотен.“ В негово лице видях човека, от когото се нуждаех – да има за кого да се грижа и който има нужда от мен. И пак си помислих: „Няма да е лошо да се опитам да го направя щастлив.“ Два месеца по-късно се оженихме и близо четири години се стараех да му угаждам. Готвех му вкусни ястия, като се надявах да се задържи у дома, ала той се заливаше навън и се прибираше късно вечер. Стигахме до бой, аз се разплаквах. Когато следващия път той закъснееше, обвинявах себе си, задето съм кипнала предишния път, и се укорявах: „Нищо чудно, че не му се прибира вкъщи.“ Ставаше все по-лошо и по-лошо и накрая го напуснах. Това се случи преди тридесет и седем години, но едва миналата година проумях, че е бил алкохолик. Все си мислех, че съм виновна и в мен е причината, че не съумях да го направя щастлив.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЕЛИНОР КЪМ СЬПРУГА Й

Ако майка ви, която е мразела мъжете, ви е втълпявала колко са лоши, а в същото време вие сте страдала по изгубения баща и сте намирала мъжете за привлекателни, има голяма вероятност, когато пораснете, да живеете със страха, че мъжът, когото обичате, ще ви напусне. Това е движещият ви мотив да търсите мъж, който се нуждае от внимание, грижи и разбиране, за да вземете връх във връзката. Това се е случило с Елинор, срещайки хубавия полицай. Тази формула предпазва от страдания и възможност да бъдете изоставена и създава сигурност, че любимият се нуждае от вас, но не и когато той вече има някакъв проблем. С други думи мъж, който може да бъде вписан в категорията на лошите мъже. Елинор е търсела сигурността, че няма да бъде изоставена (както се е случило с баща й и както прави всеки мъж според майка й), защото съпругът й е имал нужда от нея. Но характерът на проблема му прави вероятността от изоставяне много по-голяма. Така с всяко свое закъсняване вечер той е „доказвал“, че майка й била права по отношение на мъжете и така се стига до очаквания край – развод с „лошия“ съпруг.

АРЛИЙН: ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ ГОДИШНА; ОТ БУРНО СЕМЕЙСТВО, В КОЕТО ТЯ Е ВЗЕЛА ПОД ЗАКРИЛА МАЙКА СИ, БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ СИ

Участвахме заедно в танцовата група, която имаше програма в един нощен клуб. Е лис беше седем години по-млад от мен и физически не го привличах особено. Аз също не проявявах някакъв интерес към него, но един ден отидохме заедно на покупки, а после вечеряхме навън. Докато разговаряхме, разбрах само, че животът му е бил пълна каша. Имаше неща, на които не беше обръщал внимание, и когато заговаряше за тях, изпитвах непреодолимо желание да ги оправя начаса. Същата вечер ми призна, че бил бисексуален. Въпреки че не влизаше в ценностната ми система да споделям интимни неща още в самото начало на запознанството, го обърнах на шега и подхвърлих, че и аз съм такава и когато някой ме пожелае сексуално, му казвам „сбогом“. Всъщност много се страхувах от агресивни мъже. Бившият ми съпруг беше много груб с мен, после и приятелят ми. Елис ми изглеждаше съвсем безопасен. Сигурна бях, че както той не би ме обидил, така и аз бих могла да му помогна. Малко след тази вечер започнахме сериозна връзка. По-точно живяхме заедно няколко месеца, след което скъсах с него. През цялото време бях напрегната и изплашена. Мислех си, че му правя услуга и въпреки това бях съкрушена. Личното ми его също претърпя поражение. Влечението му към мъжете се оказа по-силно от влечението му към мен. Когато се разболях от тежка вирусна бронхопневмония и постъпих в болница, той дори не дойде да ме види, защото беше почнал връзка с мъж. След три седмици ме изписаха и аз скъсах отношенията си с него, но ми трябваха огромни усилия и помощ. Майка ми, сестра ми и психотерапевтката ми много ми помогнаха да се съвзема. Бях изпаднала в страхотна депресия. Всъщност аз не исках да го напускам. Продължавах да чувствам, че той има нужда от мен и бях сигурна, че с малко повече усилия от моя страна двамата можем да се разбираме. И като малка чувствах същото – че едва ли не всеки момент ще измисля нещо и ще оправя нещата… Бяхме пет деца в семейството. Аз бях най-голямата и майка ми разчиташе много на мен. Тя трябваше да угажда на татко, който беше невъзможен. Той все още си остава най-подлият човек, когото познавам. Преди десет години най-накрая се разведоха. Сигурно са си мислели, че ни правят услуга, изчаквайки ни да пораснем достатъчно, но за нас беше истинска мъка да растем в това семейство. Баща ни биеше и нас, и майка ни, но от жестокостта му най-силно си патеше едната ми сестра, а от словесните му обиди – брат ми. Осакатяваше ни по различен начин. Единственото, което чувствах, беше, че мога да направя нещо, за да подобря положението вкъщи, но така и не намерих решение. Опитах да говоря с майка си, но тя беше прекалено пасивна. Тогава започнах да се противопоставям на баща си, но не твърде дръзко, защото беше опасно. Съветвах сестрите и брат ми да не застават на пътя на баща ни, да не му отвръщат, когато ги хока. Стигнахме дотам, че като се връщахме от училище, обхождахме къщата, за да видим има ли нещо, което може да го разгневи, и бързахме да създадем пълен ред, преди да си е дошъл. През повечето време живеехме в страх и притеснение.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА АРЛИЙН КЪМ ЕЛИС

Арлийн се е чувствала по-силна, по-зряла и по-практична от Елис, поради което е мислела да ръководи връзката им и така да се предпази от страдание. Това е основният притегателен фактор за нея, защото като дете е била силно наранявана физически и емоционално. Пълна със страх и ярост към баща си, в лицето на Елис вижда идеалното разрешение на проблемите й с мъжете, защото не е очаквала грубост от балетиста. Но за съжаление през няколкото съвместни месеци тя натрупва не по-малко страдание и сърдечна болка, отколкото е получила и от връзките си с други хетеросексуални мъже. За нея е буквално и фигуративно предизвикателство да направи порядъчен живота на мъж, който по същество е хомосексуалист, равностойно на борбата й срещу баща й от детството. Емоционалната болка, останала дълбоко в спомените й, също й е позната – вечното очакване на втора плесница, нови заплахи и обиди от човек, който би следвало да е на нейна страна и да я обича. Нейната убеденост, че ще успее да направи от Елис желаното, се оказва напразна и накрая тя го напуска.

СУЗАНА: ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИШНА; ДВА БРАКА С АЛКОХОЛИЦИ, СЕГА РАЗВЕДЕНА; ДЪЩЕРЯ НА ЕМОЦИОНАЛНО ЗАВИСИМА МАЙКА

Бях на тридневен учебен семинар в Сан Франциско, с който щях да се подготвя за дипломиране в курс по обществено подпомагане. В следобедната почивка на втория ден забелязах един много приятен мъж и докато се разминавахме, му хвърлих най-лъчезарната си усмивка. После седнах във фоайето, за да си отдъхна от лекцията. Той се приближи до мен и ме попита смятам ли да се отбия в кафето. Отвърнах „Да, разбира се“ и когато отидохме там, той някак колебливо ме попита: „Мога ли да ви почерпя нещо?“ Стори ми се, че това е извън финансовите му възможности и отвърнах: „О, не, благодаря!“ Взех си сок, после двамата се върнахме във фоайето и се заприказвахме. До края на почивката си разказахме кой откъде е, къде работи и накрая той предложи: „Искате ли да вечеряме някъде довечера?“ Определихме си среща пред един крайбрежен ресторант и когато се срещнахме там, той изглеждаше угрижен. Каза, че се двоумял дали да се покаже романтичен, или практичен, защото тръгнал с малко пари и можел да ми предложи разходка с корабче или вечеря в ресторант. Аз, разбира се, веднага отвърнах: „Хайде да се разходим с корабчето, а после вечерята ще е от мен.“ Така и направихме. Аз се чувствах силна и находчива, защото му дадох възможност да осъществи и двете си желания, между които се колебаеше.

Разходката из залива беше прекрасна. Наблюдавахме залеза на слънцето и си приказвахме. Той ми каза колко се страхувал да се сближи с някого, че в момента имал дългогодишна връзка, която не го задоволявала, но продължавал да я поддържа, защото се чувствал много привързан към шестгодишния син на приятелката си и не можел да допусне мисълта, че детето ще расте без мъжко присъствие в живота си. Недвусмислено даде да се разбере, че има и сексуални проблеми с приятелката си, която вече не го привличала особено… Е, от този разговор всичките ми сетива се изостриха. Вече си мислех: „Ето един прекрасен човек, който не е срещнал подходящата жена. Няма съмнение, че е невероятно честен и състрадателен.“ Нямаше значение, че беше тридесет и седем годишен и вероятно бе имал възможност да установи многократно стабилна връзка, както и че вероятно имаше кусури. Той ми даде достоверен списък на недостатъците си – импотентност, страх от интимни отношения и финансови проблеми. Освен това не се изискваше кой знае каква интелигентност, за да можеш да прецениш по поведението му, че е пасивен човек. Аз обаче бях толкова завладяна от мисълта, че бих могла да стана жената, която би променила живота му, че не долових предупрежденията, съдържащи се в думите му. Отидохме да вечеряме и сметката платих аз естествено. Той възразяваше, защото се притеснявал, но аз му подхвърлих, че стига да иска отплата, може да ми дойде на гости и да ме покани на вечеря. Той намери идеята за великолепна и поиска да узнае адреса ми, къде ще може да отседне в града, когато дойде, какви възможности за работа има в нашия град. Допреди петнадесет години бил учител и след като сменил няколко вида работа – всеки път все по-малко престижна и ниско платена, – сега работел в клиника за амбулаторно лечение на алкохолици. Е, и това беше чудесно. Вече си бях имала работа с алкохолици и знаех какво е, но сега насреща ми седеше предпазлив човек, който не можеше да бъде алкохолик, тъй като самият той съветваше алкохолиците да се откажат от пиенето, не е ли така? Междувременно той спомена, че сервитьорката, която ни обслужваше – застаряваща жена с дрезгав глас, – приличала на майка му. Знаех, че деца на алкохолици много често заболяват от същата болест, но той през цялата вечер не пи нищо друго освен минерална вода. Аз вече преливах от удоволствие и си мислех: „Този мъж е само за мен.“ Какво от това, че непрекъснато си е сменял работата и че в професионално отношение слиза надолу. Вероятно се дължи на лош късмет. Явно бе имал много лош късмет и навярно това ме привличаше. Изпитвах съжаление към него. Почти през цялото време той ми повтаряше, че съм му направила огромно впечатление, че му било много приятно с мен, че двамата много сме си подхождали. Аз чувствах същото. Разделихме се вечерта, като той се държа изключително джентълменски, а аз го целунах пламенно. Чувствах се толкова сигурна – имах насреща си мъж, който нямаше да ме насилва да правим секс, мъж, който просто искаше да бъде с мен, заради компанията ми. Не приех това като сигнал, че той действително има проблеми със секса и затова се държи така. Явно съм била съвсем сигурна, че мога да разреша всеки негов дребен проблем. Семинарът завърши на другия ден и ние се уточнихме кога ще му е най-удобно да ми дойде на гости. Той предложи да дойде седмица преди изпитите и да отседне в апартамента ми, като посвети обаче цялото време за подготовка за изпитите. Имах да ползвам няколко дни отпуск и сметнах, че ще е чудесно да ги взема точно тогава, за да имаме повече време за разходки заедно. Не, изпитите му били много важни. Тогава се отказах от всичко, което си бях намислила, стига на него да му е добре. В същото време започнах и да се притеснявам, че той може да не дойде, макар че мисълта, че някой ще учи в апартамента ми, докато съм на работа, не ме радваше особено. Но изпитвах нужда да му помогна. Вече започвах да се чувствам виновна за нерадостната му съдба. Пък и беше предизвикателство да поддържам интереса му към мен. Аз привлякох вниманието му и ако сега той охладнееше към мен, щеше да излезе, че напразно съм си изстреляла патроните. Какво ли не направих, за да поддържам интереса му. Накрая се разделихме, без да сме уточнили напълно нещата, въпреки че аз правех най-различни предложения, за да мога да реша проблемите с гостуването му в апартамента ми. Тръгнах си потисната и с някакво неприятно чувство, че не успях да оправя нещата и той да е щастлив.

На другия ден следобед той ми се обади по телефона, което повдигна духа ми. На следващата вечер към десет и половина пак ми се обади. Попита ме как да постъпи с настоящата си приятелка. Казах му, че нямам представа. Притеснението ми нарастваше. Като никога не последвах стария си навик да започна да оправям нещата. Той започна да ми крещи по телефона, после тресна слушалката. Бях потресена. Започнах да си мисля: „Сигурно аз съм виновна, не се показах достатъчно услужлива. Изведнъж страхотно ми се прииска да му се обадя и извиня, че го накарах да кипне. Но вече имах опит с алкохолици и редовно посещавах сбирките на „Анонимни алкохолици“. Според тяхната програма не биваше да му се обаждам и да поемам вината. Не минаха и няколко минути и той позвъни и се извини, че ми е затворил телефона. После отново ми зададе същите въпроси, на които не успях да отговоря. И отново се разкрещя и ми затвори телефона. Този път разбрах, че е пиян, но въпреки това изпитвах непреодолимо желание да го успокоя, като му се обадя. Ако тогава бях поела отговорност за него по телефона, вероятно сега щяхме да сме заедно и тръпки ме побиват, като си представя какво би било. След няколко дни получих кратко писмо от него, в което ми пишеше, че все още не е готов за нова връзка – нито дума за високия си тон или затръшването на слушалката под носа ми. Това беше краят. Година по-рано това щеше да е началото. Той беше от типа мъже, на които не можех да устоя: хубав, очарователен, леко нуждаещ се, с начин на живот малко под възможностите му. Когато на сбирките на „Анонимни алкохолици“ някоя от нас заявеше, че е била привличана не от самия мъж, а от възможностите му, ние всички избухвахме в бурен смях, защото всички бяхме преживели същото – увличали сме се по даден мъж, защото сме били сигурни, че той се нуждае от помощта и насърчението ни, за да развие докрай дарбите си. Добре знаех какво значи да се стараеш да помагаш, да се харесаш, да вършиш всичко и да поемаш отговорностите за някоя връзка. Практикувах го като дете с майка ми, после спрямо всеки от съпрузите ми.

Ние с майка ми никога не сме се разбирали. Тя цял живот сменяше мъж след мъж и щом се появеше някой нов, изобщо не си даваше труда да се грижи за мен и затова бях настанена в интернат. Но когато някой я изоставяше, ме търсеше, за да съм до нея и да я виждам как плаче и как се оплаква. Тогава поемах грижата да я утешавам и ободрявам, но явно не го правех толкова добре, че да изкореня мъката й, и тя ми се караше, че не съм проявявала достатъчно загриженост към нея. После отново се появяваше някой мъж и тя напълно забравяше за мен. Така растях, като се отдавах на опитите си да помагам на хората. Това беше единственият период от детството ми, в който се чувствах полезна и ценна. Утвърдих в себе си необходимост, да се усъвършенствам все повече в тази насока. Затова за мен беше огромна победа, когато най-сетне успях да преодолея порива да последвам мъж, който не може да ми предложи нищо друго освен възможността да му помагам.

ВЛЕЧЕНИЕТО НА СУЗАНА КЪМ МЪЖА ОТ САН фРАНЦИСКО

За Сузана работата в областта на общественото подпомагане е била също толкова неизбежна, колкото и влечението й към мъж, който е проявявал нужда от нейната утеха и насърчение. Първото и впечатление е, че има проблеми с парите. Когато тя разбира намека му и сама си купува сок, двамата си разменят съществена информация – той й дава да разбере донякъде, че е нуждаещ се, тя му отговаря, като си плаща и му спестява неудобството. Същата тема – той няма достатъчно пари, а тя има и за двамата – се повтаря, когато по-късно се срещат и тя плаща вечерята. Проблеми с парите, проблеми със секса, проблеми с интимна връзка – все ясни признаци, които би трябвало да предупредят Сузана, да я предупредят, че става дума за нуждаещ се, зависим мъж, а вместо това са се оказали сигнали, които са я привлекли, тъй като са раздвижили чувствата й за грижовност и контрол. Трудно й е било да пренебрегне една толкова привлекателна „въдица“ – мъж, на когото доста неща липсват, но който вероятно с нейна помощ и внимание би могъл да стане по-различен. Отначало Сузана не е била в състояние да попита какво би получила в замяна, но тъй като се е лекувала в този момент, в крайна сметка е успяла да прецени истинското положение. За първи път обръща внимание за ползата от подобна връзка, а не се съсредоточава в начина, по който би могла да му помогне.

За всяка от жените, които описахме дотук, мъжът, когото срещат, е един вид предизвикателство, вече познато, следователно и с обещанието за нещо удобно и даващо й възможност за изява. Важно е обаче да се разбере, че нито една от тях не е знаела какво точно я влече. Ако е съществувало разбирането, то и изборът е щял да бъде съзнателен. Често си мислим, че ни привличат качествата, които са противоположни на родителите ни. Арлийн например е била привлечена от бисексуален мъж с нежно телосложение, който не е проявявал физическа агресивност спрямо нея и тя съзнателно е чувствала, че е в безопасност с него, тъй като е изключвала възможността да повтори бащината й жестокост. Ала не съвсем съзнателните й усилия да го промени, да вземе надмощие в ситуацията, която още от самото начало е подсказвала, че няма да задоволи нуждите й от любов и сигурност – ето примамливите елементи, които също са я насочили към него и дълго време са й пречели да се отърве от него.

Още по-сложен, но често срещан, е случаят с Кло, студентката от художествената академия, и нейния приятел женомразец и грубиян. Още при първия разговор той е издал какъв е и с какви чувства е изпълнен, но нуждата да отговори на предизвикателството, което той й предлага, е толкова огромна, че вместо да погледне на него като на опасно свадлив и агресивен, тя го възприема като безпомощна жертва, която има нужда от разбиране и съчувствие. Не всяка жена би го видяла в същата светлина. Дори повечето биха се държали на разстояние, ала Кло е изпитвала толкова силно желание да се свърже с него и с всичко, което е представлявал, че е била заслепена за действителния му нрав.

И защо след като връзката е започнала, е толкова трудно да се сложи край, да се скъса с партньора, който предлага мъчителните стъпки на един гибелен танц?

Колкото по-трудно е да прекъснете една неудачна за вас връзка, толкова повече съществуват елементи на мъчително детство от ваша страна. Когато обичате прекалено силно, то е, защото се опитвате да преодолеете стари страхове, гняв, безпокойство и тревога, болки от ранните години, и да преустановите връзката за вас означава да отстъпите пред огромната възможност да намерите утеха и да поправите грешките от детството. Това са несъзнателни психологически опори, които обясняват непреодолимия ви стремеж да бъдете с него, независимо от страданията, но те трудно биха оправдали силата на съзнателното ви преживяване.

Не е лесно да се преувеличи очевидният емоционален заряд, с който подобна връзка насища въвлечената жена. Всеки опит да прекъсне нишките с мъжа, когото обича прекалено силно, за нея е силно болезнен и разкъсващ.

Някогашната й празнота отново се надига, завърта я във вихъра си и я запраща отново в детството, където ужасът от самотата е още жив и болката може да я удави.

Този емоционален заряд – искрите, биохимията, непреодолимият стремеж да бъдете с въпросния човек – не съществуват при по-здравословните и задоволителни отношения, защото те не въплъщават необходимостта от уреждане на старите сметки от детството и за победа над нещо, което е било доминанта на мъчителен и дълъг период. И тъкмо вълнуващата възможност да се поправят старите грешки, да се спечели изгубената любов и да се отприщи сдържаното одобрение е несъзнателната химия на чувството да си влюбена при жените, които обичат прекалено силно.

Това обяснява и равнодушието, с което посрещаме мъжете, заинтересувани от нашето благополучие и щастие, от нашата стабилна връзка. И не се заблуждавайте – такива мъже наистина се появяват в живота. Всяка от пациентките ми можеше да си спомни поне за един, а често и за няколко мъже, които описваше с копнеж: „Много добър… толкова мил… наистина ме обичаше. После следваше неизменната иронична усмивка и въпросът: „Защо не можах да се задържа при него?“ И преди да си е поела дъх, сама отговаряше: „С него не изпитвах онази трепетна възбуда. Сигурно е бил прекалено добър, нали?“

По-верният отговор е, че неговите постъпки и нашите реакции, неговите действия и нашите противодействия не са си пасвали в желания съвършен дует. Приятна, спокойна, интересна, удовлетворяваща компания, но не и взаимоотношения,. които за нас е трябвало да се задълбочават. Затова и обикновено бързо сме зарязвали, подминавали или в най-добрия случай поставяли този мъж в категорията „само приятел“, защото не е бил в състояние да предизвика онова сърцебиене и свиване на стомаха, което сме свикнали да наричаме „любов“.

Понякога такива мъже си остават наши приятели с години. Срещаме се от време на време с тях, пием кафе, оставяме ги да ни бършат сълзите, докато споделяме за последното предателство, скъсване или унижение. Този тип състрадателни, разбиращи и съчувстващи мъже просто не могат да ни предложат драмата, болката, напрежението, които ни въодушевяват и ги считаме за нормални. Онова, което е пагубно, за нас е станало добро, а онова, което е добро, ни се струва чуждо, подозрително и притесняващо. Дългогодишна близост с различни типове нездравословно поведение е объркала представите ни и ни кара да предпочитаме страданието и само когато превъзмогнем нуждата да оживяваме непрекъснато стари битки, ще можем да приемем и нормалния влюбен мъж.

Всяка жена, която не е била принудена да води такъв нездравословен живот, би направила взаимоотношенията много по-различни, тъй като битките и страданията не са й толкова познати, те не са част от историята и следователно не са и толкова приятни. Ако се свърже с мъж, който я кара да се чувства неудобно, да е оскърбена, притеснена, разочарована, гневна, ревнива или по някакъв друг начин емоционално тревожна, тя ще възприеме всичко това като неприятно и нежелано състояние, което трябва да избегне, а не да преследва. Тя ще търси връзка, която предлага обич, удобство, другарство, защото в нея се чувства в познато русло. Привличането между двама души, които могат да изградят ползотворна връзка, с размяна на здравословния отклик на другата страна, макар и понякога силно и вълнуващо, никога не е толкова неудържимо, колкото привличането между жената, която обича прекалено силно и нейния партньор в танца.