Част 6
МЪЖЕ, ИЗБРАЛИ ЗА ПАРТНЬОРКИ ЖЕНИ, КОИТО ОБИЧАТ ПРЕКАЛЕНО СИЛНО
Тя е скалата, на която се облягам, Тя е слънцето на моите дни, И не ме интересува какво говорят за нея. Боже, тя ме взе и направи такъв, какъвто съм днес.
„Тя е моята скала”
Какво е въздействието на такава връзка върху мъжа? Как изживява биохимичните токове, които преминават между него и жената в първите няколко минути на срещата им? И какво става с чувствата му по време на връзката, особено ако започне да се променя (в положителен или в отрицателен смисъл)?
Някои от мъжете, чиито изповеди са включени в тази глава, показаха висока степен на самопознание, както и дълбок вътрешен поглед към поведенските модели на взаимоотношенията с партньорките си. Неколцина от тях, които бяха в процес на лечение от определен вид пристрастеност, имаха богат опит от дългогодишното си участие в терапевтичните сбирки на „Анонимни алкохолици” или „Анонимни наркомани”. Те бяха в състояние да разпознават увлечението на жената съалкохоличка, когато са на път или вече са се оплели в мрежата на пристрастеността. Имаше и други, които не бяха страдали от някакво пристрастие, но се бяха подлагали на традиционните видове терапия и това им помагаше да разберат по-добре себе си и взаимоотношенията си с партньорката. Макар и историите им да са различни в подробностите си, във всяка една присъства притегателната сила на енергичната жена, създала усещането, че може да запълни липсващото в самия мъж или в неговия живот.
ТОМ: ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИШЕН, ОТКАЗАЛ АЛКОХОЛА ПРЕДИ ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ, БАЩА МУ И БРАТ МУ СА ПОЧИНАЛИ ОТ АЛКОХОЛИЗЪМ
Помня вечерта, в която се запознахме с Елейн. Това стана в една дискотека. И двамата бяхме двадесет и една-две годишни, и двамата си имахме гаджета. Аз вече си имах проблеми с пиенето. Бяха ме арестували веднъж за шофиране в нетрезво състояние, а две години по-късно катастрофирах сериозно, защото карах пиян. Тогава, разбира се, не подозирах, че алкохолът ми вреди с нещо. Бях млад, животът беше пред мен и умеех добре да си прекарвам времето. Елейн беше с мой познат, който ни представи. Тя привлече вниманието ми незабавно и ми стана много приятно, когато настъпи „смяна на партньорите за един танц” и танцувахме двамата. Естествено бях вече доста пил и бях по-самонадеян; исках да я впечатля и реших да опитам по-специални стъпки, но в престараването си да се покажа по-вежлив буквално налетях върху двойката до нас и се блъснах в жената. Толкова се смутих, че едвам промърморих някакво извинение, но Елейн веднага ми се притече на помощ. Хвана жената за ръка, извини се и на нея, и на партньора й, и ги изпрати до масата им. Държа се толкова мило, че на съпруга дори му стана драго от случката. Друга на нейно място би ми се разгневила и не би ме погледнала повече. Е, как можех да оставя Елейн след всичко това?
Докато беше жив баща й, се разбирахме много добре с него. И той беше алкохолик. А и майка ми обикна Елейн. Все й повтаряше, че съм имал нужда някой да се грижи за мен.
Дълго време Елейн продължаваше да прикрива пиянството ми, както стори първата вечер на запознанството ни. Но когато тя самата получи помощ и престана да се прави, че не забелязва какво правя, аз й заявих, че явно вече не ме обича и избягах с двадесет и две годишната си секретарка. Много бързо поех по наклонената плоскост. Едва след шест месеца отидох за първи път на сбирка на „Анонимни алкохолици”. Оттогава не съм слагал капка в устата си.
Година след като престанах да пия, двамата с Елейн се събрахме отново. В началото ни беше много трудно, но все още беше останала любов между нас. Вече не сме същите, каквито бяхме в деня на сватбата ни преди двадесет години, но сега не само се обичаме повече, но и всеки обича повече себе си. А и всеки ден се стараем да бъдем честни един към друг.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ТОМ КЪМ ЕЛЕЙН
Случката между Том и Елейн при първата им среща е характерна при запознанството между алкохолик и съалкохоличка. Той изпада в неудобно положение, тя – вместо да се подразни – измисля начин да му помогне, да замаже всичко, като успокои и него, и потърпевшите. Елейн излъчва сигурност, която за него е могъща притегателна сила, тъй като животът му е започнал да става неуправляем.
Когато Елейн потърсва помощта на „Деца на анонимни алкохолици”, където научава, че трябва да престане да му помага да поддържа болестното си състояние, неговата реакция е съвсем типична за повечето пристрастени, чиито партньорки са започнали да се възстановяват – скъсва възможно най-драматично; и понеже за алкохолици като него е пълно със съалкохолички, които търсят мъжа, когото да спасяват, Том веднага намира нейна заместничка, която охотно му предлага услугите си, за да върши всичко, на което Елейн се е противопоставяла. Начинът му на живот до такава степен става болнав, че той е изправен пред избора да започне да се лекува или да умре. Лице в лице с мрачните алтернативи, Том изявява желание да се промени.
Връзката между Елейн и Том остава непокътната, което позволява и на двамата да следват програмата на организациите за борба с алкохолизма: Том – на ,Анонимни алкохолици”, Елейн – на ,Деца на анонимни алкохолици”. За първи път в живота си те се научават как да общуват помежду ек здравословно, без манипулации.
ЧАРЛС: ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШЕН, ПЕНСИОНИРАН ИНЖЕНЕР С ДВЕ ДЕЦА; РАЗВЕДЕН ВЕДНЪЖ, ЖЕНЕН ПОВТОРНО, СЕГА ВДОВЕЦ
Хелън почина преди две години и едва тогава започнах да осъзнавам някои неща. И през ум не ми е минавало да се съветвам с психотерапевт, особено на тази възраст. Но след смъртта й започна да ме обзема такъв гняв, че започнах да се плаша. Непрекъснато живеех с чувството, че ми се иска да я нараня. Сънувах как я бия и се събуждах с вик на уста. Мислех си, че полудявам. Най-сетне насъбрах смелост и споделих всичко с лекаря си. И той като мен е възрастен и консервативен, затова ме насочи да се посъветвам с психотерапевт. Преглътнах гордостта си и го послушах. Свързах се с един, който помагаше на хората да преодолеят скръбта си. Е, човекът успя да притъпи мъката ми, но гневът ми не се уталожи. Накрая реших, че наистина съм полудял и поисках с помощта на психотерапевта да разбера причината.
Хелън ми беше втора съпруга. Първата ми жена, Джанет, все още живее в същия град с новия си съпруг. По моему „нов” е смешна дума. Всичко се случи преди двадесет и пет години. Запознах се с Хелън, докато работех като инженер. Тя беше секретарка в плановия отдел и често я виждах по време на работа, а един-два пъти в седмицата – на обяд в едно малко кафене в центъра на града. Хелън беше много хубава, винаги добре облечена, макар и малко свенлива, всеки път се държеше добре с мен. Разбрах, че ме харесва от начина, по който ме гледаше и се усмихваше. Признавам, бях поласкан донякъде, че ме забелязва. Знаех, че е разведена и има две деца и й съчувствах, че трябва да ги отгледа сама. Веднъж й предложих да я почерпя кафе и по време на разговора й дадох да разбере, че съм женен, но, изглежда, малко повече се поувлякох в приказките си за трудностите на брачния живот. И до ден-днешен не мога да си обясня как тя успя да намекне тогава, че било жалко прекрасен човек като мен да бъде нещастен в брака, но си спомням, че си тръгнах от кафенето с чувството, че съм висок десет метра и с желанието да я видя отново, отново да изпитам гъдела, че съм оценен. Вероятно така ме е виждала, защото в живота й нямаше мъж и това й липсваше, но след този разговор аз се почувствах значим, силен и несравним.
Нямах никакво намерение обаче да завързвам връзка с нея. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо. След войната се уволних от армията и се ожених за жената, която ме чакаше. Джанет и аз не бяхме най-щастливата двойка, но не бяхме и най-нещастната. Не бях и помислил да й изневерявам.
Най-неудачното нещо, което можехме да направим ние двамата, беше да се обвържем един с друг. Съжалявах я, но знаех, че не мога да й предложа нищо. В ония години не беше възможно да получиш развод просто защото го искаш, а и аз не печелех достатъчно пари, за да си позволя да загубя всичко и да започна да издържам ново семейство наред с предишното. Освен това нямах никакво намерение да се развеждам. Отдавна не бях луд по жена си, но обичах децата си и се чувствах добре в семейството си. Постепенно обаче, след всяка нова среща с Хелън, това чувство взе да се променя. Никой от нас не правеше опит да преустанови връзката. Хелън беше самотна и ме уверяваше, че е по-добре да има част от мен, отколкото нищо, и аз вярвах на думите й. След като веднъж вече бяхме започнали да се срещаме, нямаше начин някой от двама ни да скъса връзката, без да нарани другия. Много скоро изпаднах в отвратително положение. И двете жени разчитаха на мен, а аз ги карах да страдат. Хелън полудя по мен. Какво ли не правеше, за да ме види. Правех опит да скъсам с нея, но щом я срещнех в работата и видех милото й, тъжно лице, сърцето ми се късаше. След около година Джанет разбра за връзката ни и ми заяви да скъсам с Хелън или да не се вестявам повече вкъщи. Насилих се да не се виждам повече с Хелън, но не можах да устоя. Освен това отношенията ни с Джанет се промениха. Така намаляваше причината да напусна Хелън.
Историята е дълга. Връзката ни с Хелън продължи девет години, в които жена ми отначало се опитваше упорито да ме задържи при себе си, а после – да ме накаже, задето я напускам. През тези години ние с Хелън ту се събирахме, за да живеем заедно, ту се разделяхме, докато най-накрая Джанет се измори и се съгласи на развод.
Все още ми е неприятно, като си помисля какво причини на всички ни този развод. По онова време хората не можеха да живеят заедно току-така. Нищо не остана от гордостта ми през тези години. Изпитвах срам заради себе си, заради децата си, заради Хелън и нейните деца, дори и заради Джанет, която с нищо не бе заслужила подобно изпитание.
После, след като Джанет преустанови борбата и аз получих развод, ние с Хелън се оженихме. Но още по време на бракоразводното дело отношенията ни се промениха. Дотогава Хелън беше сърдечна, любеща, съблазнителна… много съблазнителна. Това, разбира се, много ми харесваше. И тъкмо нейната преданост ме задържаше при нея, независимо от страданията, които причинявах на децата ми, на жена ми, на нея и нейните деца – на всички нас. Тя ме караше да се чувствам най-желаният мъж в света. Преди да се оженим, разбира се, стигахме и до спречквания, тъй като напрежението беше направо непоносимо, но в леглото се одобрявахме и тогава се чувствах още по-желан, по-необходим и по-обичан от когато и да било в живота си. Онова, което ни свързваше с Хелън, изглеждаше толкова различно, толкова в реда на нещата, че едва ли не си струваше цената, която плащахме.
Но когато най-сетне можехме вече да сме заедно и да вървим с вдигнати глави, Хелън изведнъж охладня. Продължаваше да изглежда все така великолепно, когато отиваше на работа, но вкъщи изобщо не обръщаше внимание на външния си вид. Не че имах нещо против, но не можех да не го забележа. Въодушевлението от секса също спадна. Вече не проявяваше предишния интерес. Гледах да не я насилвам, но започнах да се безпокоя. Бях започнал да се отърсвам от вината си и да се чувствам по-готов да се отдавам изцяло на радостта си, че съм с нея както вкъщи, така и навън, а тя все повече се отдръпваше.
Не минаха и две години и ние започнахме да спим в отделни спални. Тази отдалеченост, тази студенина продължи до смъртта й. Нито веднъж не си помислих да я напусна. Нима можех след цената, която платих, за да съм с нея?
Когато се връщам назад в спомените, стигам до заключението, че вероятно по време на връзката ни Хелън е страдала повече от мен. Тя не е била сигурна кого всъщност ще оставя – Джанет или нея. Често плачеше и на няколко пъти заплашваше, че ще се самоубие. Противно й беше, че е другата жена. Но колкото и мъчителни да ни се струваха годините преди брака ни, бяха в много по-голяма степен изпълнени с любов, загриженост, възбуда и приятни мигове от всеки ден след сватбата ни.
След като се оженихме, аз се чувствах напълно сломен от неспособността си да я направя щастлива, когато повечето проблеми останаха зад гърба ни.
По време на психотерапията успях да разбера много неща за самия мен, но ми се прииска също да погледна с друго око на някои нейни постъпки, на които навремето се стараех да не обръщам внимание. Докато връзката ни беше тайна и изпълнена с напрежение и несигурност, Хелън се държеше много по-мило, отколкото по-късно, когато нещата станаха по-нормални. Затова още щом сключихме брак, любовта ни умря.
И когато погледнах истината право в очите, най-сетне започнах да превъзмогвам страхотния гняв, който изпитвах към нея след смъртта й. А не можех да не се гневя – колко много ми костваше да бъда с Хелън! -разтрогнат брак, загубата на любовта на децата ми и уважението на приятелите ми. Чувствах се толкова измамен.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЧАРЛС КЪМ ХЕЛЪН
Красива и съблазнителна, когато се запознават, Хелън дарява Чарлс със сексуално блаженство, сляпа преданост и любов, граничеща с благоговение. И независимо че има стабилен и в общи линии задоволителен брак, то силното му влечение към нея едва ли се нуждае от обяснение или оправдание. Естествено е и поведението на Хелън, която от самото начало и през дългите години на връзката им по всякакъв начин се старае да задълбочи любовта на Чарлс, за да може той достойно да се пребори и освободи от брака си.
Обяснение заслужава внезапната й и упорита незаинтересованост към мъжа, когото толкова дълго е чакала и заради когото е страдала години наред, в момента, в който той най-после е бил в състояние свободно да сподели остатъка от живота си с нея. Защо го е обичала до полуда, когато е бил женен, и се отегчила бързо от него, след като получил нужната свобода?
Явно Хелън се е стремяла към нещо, което не е могла да има. Тя е била в състояние да изтърпи продължителна интимна връзка с мъж, когато е имала гаранция за отдалеченост и непостижимост поради неговия брак. При тези условия тя е била способна да му се отдава изцяло. Тя не е била годна да поддържа с лекота истинско партньорство, което да се развива и задълбочава на друга основа, различна от взаимното им опълчване срещу света. Хелън е била жадна за вълнението, напрежението и сърдечната болка, които съпътстват любовта с несвободен мъж. Когато битката за спечелването му завършва, тя изгубва потребността си от близост и повече нежност към него. Веднъж спечелен, той престава да й е нужен повече.
И все пак през дългите години на очакването му Хелън проявява всички черти, характерни за прекалено силно влюбената жена. Страда, плаче и линее истински по мъжа, когото обича, а не би могла да има до себе си. Той се явява за нея център на същността й, най-важна движеща сила в света й… докато не го спечелва. После истинската му същност като партньор, наред с изчезналата горчиво-сладка романтика на незаконната връзка, не успяват да породят силните трепети, които девет години е изпитвала със същия мъж.
Често се случва при продължителна връзка преди брака с партньора след сватбата двамата да установят, че ги няма предишните чувства и отношения, възбудата липсва и не след дълго се разлюбват. Не е задължително причината да е непременно нежеланието им да правят всичко възможно, за да се харесат един на друг. По-скоро може единият от партньорите, а често и двамата, да са надценили способността си да проявяват близост, когато са предприели решителната крачка. Обвързването често води до емоционален спад на усилията за самозакрила.
Точно това се е получило между Хелън и Чарлс. Той е бил силно поласкан от нейното внимание, за да може да забележи онези признаци, които биха му подсказали липса на дълбоки чувства от страна на Хелън. Без да е пасивна жертва на машинациите и манипулациите от нейна страна, той твърдо отказва да опознае онази част от характера на Хелън, която не пасва на представата му за самия себе си – представа, която тя насърчава и на него му е приятно да вярва в нея – че е невероятно привлекателен мъж, на когото не може да се устои сексуално. Дълги години живее във внимателно изградения измислен свят с Хелън и не иска да развали илюзията, която собственото му его подхранва. След смъртта на Хелън е по-скоро разгневен на самия себе си, отколкото на нея, тъй като късно признава собственото си отричане и ролята си в създаването и поддържането на фантазията на великата любов, изродила се в най-стерилния брак.
РЪСЕЛ: ТРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН; ДИПЛОМИРАН ДОБРОВОЛЕН СЪТРУДНИК В СОЦИАЛНИ ГРИЖИ (ПОМИЛВАН ОТ ГУБЕРНАТОРА), КОЙТО ИЗГОТВЯ СОЦИАЛНИ ПРОГРАМИ ЗА МАЛОЛЕТНИ ЗАКОНОНАРУШИТЕЛИ
На децата, с които се занимавах, винаги им правеше впечатление татуировката с моето име на лявата ръка. Тя говори много за начина ми на живот -преди време. Направих я на седемнадесет години, защото бях уверен, че един ден ще лежа мъртъв под земята и никой няма да знае кой съм. Смятах се за много лошо момче.
С майка ми живях до седемгодишна възраст. После тя се омъжи повторно, но аз не се разбирах със съпруга й. Често бягах от къщи, а навремето за такова нещо те прибираха на топло. Първия път ме закараха в дом за безпризорни деца, след това ме местеха от семейство на семейство с цел превъзпитание, след това отново ме вкараха в дом за безпризорни. Не мина много и се озовах в младежки превъзпитателен лагер, а след него – в затвор за малолетни престъпници. Когато поотраснах, непрекъснато влизах и излизах от затворите. До двадесет и пет годишната си възраст бях обиколил всички изправителни заведения на щата Калифорния – от лагери до строго охраняеми затвори.
Не е нужно да казвам, че живеех повече под ключ, отколкото на свобода. Но успях междувременно да се запозная с Моника. Една вечер с едно момче, с което се сприятелихме в изправителния дом, тръгнахме да обикаляме улиците на Сан Хосе с кола, която взехме „назаем”. Накрая свърнахме към една закусвалня с паркинг отпред и спряхме до кола с две момичета вътре. Закачихме ги нещо, разговорихме се и след малко двамата с приятеля ми вече седяхме на задната седалка на тяхната кола.
Приятелят ми беше от типа, по който момичетата много си падаха. Излъчваше страхотно хладнокръвие, затова всеки път, когато около нас имаше момичета, го оставях той да завързва разговор. Тъй като беше страхотно привлекателен, всички момичета проявяваха интерес към него и понеже вършеше и цялата работа, той пръв си избираше мадамата, а за мен оставаше другата. Въпросната вечер пак не предявих претенции, когато се чифтоса с русата, която беше по-секси, а на мен се падна Моника. Беше на петнадесет години, много хубава – една пухкава, с големи очи – и най-важното, усетих, че ме харесва. Още от самото начало започна по много мил начин да проявява внимание към мен.
От опит вече знаех, че има жени, които, като научат, че си излежавал присъда, те смятат за отрепка и не желаят да имат нищо общо с теб. Но други това ги впечатлява до такава степен, че се прехласват. Виждат те хем като герой, хем като опърничав човек и започва да ги блазни мисълта да те опитомят. А има и такива, които ти съчувстват за преживяното и искат да ти помогнат с нещо. Моника се оказа точно от тази категория – които искат да ти помогнат. Беше и с много благ характер. Не беше от тия, дето веднага ти се нахвърлят. Докато приятелят ми веднага се сдуши с приятелката й, ние тръгнахме да се разхождаме в лунната нощ и да си приказваме. Тя поиска да узнае всичко за мен. Поокастрих доста от историята си, защото не исках да я стряскам, и наблегнах повече на тъжните неща в живота ми – за омразата на втория ми баща към мен, за някои от противните семейства, където ме обличаха с подарени дрехи и изхарчваха предназначените за мен пари за собствените си деца. Докато говорех, тя силно стискаше ръката ми или я потупваше успокоително, а на моменти големите й кафяви очи дори се насълзяваха. Божичко, до края на вечерта, когато се разделихме, аз вече бях влюбен. Приятелят ми пожела да ми разкаже всяка пикантна подробност от страхотното си преживяване с русокосата мадама, но на мен изобщо не ми беше любопитно. Моника ми беше дала телефонния си номер и адреса си и смятах още на другия ден да й се обадя. На излизане от града ни спря полиция, която явно търсеше откраднатата кола. Единственото, за което си помислих в този миг, беше за Моника. Разбрах, че това е краят на познанството ни, защото й бях казал, че полагам огромни усилия да не правя повече никакви престъпления и да тръгна в правия път. .
Когато отново се озовах зад решетките, реших да рискувам и да й пиша. Написах й, че отново излежавам присъда, но този път без да съм направил нищо, че полицаите ме арестуваха просто защото имам полицейско досие и проявиха отношение към мен. Моника не само че ми отговори, но в продължение на две години ми пишеше почти всеки ден. Основното, което си пишехме, беше колко много се обичаме, че си липсваме и дори крояхме планове за бъдещето, когато един ден изляза на свобода.
Майка й не позволи да ме посрещне на излизане от затвора Стоктън и аз се върнах в Сан Хосе с автобуса. Много се вълнувах, че отново ще я видя, но изпитвах и малко страх. Мислех си, че може да не иска да ме вижда повече. Затова вместо да отида право у тях, се обадих на едни стари приятели и нещата се навързаха. Започнаха едни раздувки и когато накрая ме оставиха пред дома на Моника, бяха минали четири дни от излизането ми от затвора. Направо бях скапан. Трябваше да се окопитя дотолкова, че да имам смелост да се срещна с нея. Отново ме хвана страх, че може да ми каже да се пръждосвам.
Слава Богу, майка й беше на работа, когато приятелите ме стовариха на тротоара пред тях. Моника се появи на вратата усмихната и изглеждаше много радостна, че ме вижда, макар че не бях й се обадил през тези четири дни. Помня, че още същия ден, след като изтрезнях, двамата излязохме да се поразходим. Нямах никакви пари, нито кола, за да я заведа някъде, но това изобщо не повлия на настроението ни тогава, нито при следващите ни среши.
Доста дълго време съумях да не се изложа в очите на Моника. Тя намираше извинения за всичко, което вършех или не вършех. После отново влизах в затвора за кратко време, а накрая получих дългогодишна присъда. Въпреки това Моника се омъжи за мен и ми остана вярна. Баща й беше напуснал семейството й, когато тя била още дете. Майка й много страдала и по тази причина не ме обичаше. Всъщност точно затова се оженихме с Моника. Веднъж, когато бяха ме опандизили за фалшифициране на сметки и документи, майка й забрани да се виждаме повече. След като ме пуснаха под гаранция, избягахме и се оженихме. Тогава Моника беше на осемнадесет години. До началото на делото живяхме на хотел. Моника работеше като сервитьорка, но напусна, за да може да идва всеки ден в съдебната зала, докато се водеше делото. Мен, разбира се, ме осъдиха и Моника се върна при майка си. Но двете толкова се карали, че накрая Моника напусна дома си и се премести на квартира в най-близкия до затвора град и отново започна работа като сервитьорка. В този град имаше много колежи и аз много се надявах тя да продължи учението си, защото беше ученолюбива и умна, но тя заяви, че нямала такива намерения, искала просто да ме чака. Пишеше ми непрекъснато и всеки път, когато я пускаха, ми идваше на свиждане. Няколко пъти беше говорила със свещеника на затвора за мен и го беше помолила да се срещне с мен и да ми помогне, но аз не издържах и настоях пред нея да не го прави повече. Неприятно ми беше да разговарям с човека. Просто не можех да общувам с него.
Въпреки че често ми идваше на свиждане, Моника не преставаше да ми пише и да ми праща разни книги и изрезки от списания, които съветваха човек как да се поправи. Освен това непрекъснато ми повтаряше, че се моли да се променя. На мен също ми се искаше да съм вън от затвора, но толкова дълго излежавах присъди, че само на това бях способен – да лежа в затвора.
Добре, ама в един миг нещо в мен прещрака и аз се включих в програма, която можеше да ми помогне да се справя с живота извън решетките. В затвора научих занаят, освен това завърших гимназия и започнах да се готвя за постъпване в колеж. След като излязох от затвора, успях някак си да не се поддам на старите си изкушения и продължих образованието си, като се дипломирах магистър в областта на социалните грижи. Междувременно загубих жена си. Отначало, когато се мъчехме да преодолеем неприятностите, всичко между нас вървеше добре, но колкото по-лек ставаше животът ни и започвахме да постигаме онова, за което бяхме мечтали, толкова по-раздразнителна и сприхава се показваше Моника – и в най-тежките моменти не бе изпадала в подобни настроения. Напусна ме тогава, когато трябваше да сме най-щастливи. Сега дори не знам къде е. Майка й не пожела да ми каже и накрая реших, че е излишно да я търся, след като тя не иска да бъде с мен. Понякога си мисля, че й е било по-лесно да обича представата си за мен, отколкото мен самия. Бяхме толкова влюбени, когато прекарвахме рядко заедно и имахме само писмата си, свижданията и мечтите за всичко, което ще бъде един ден. И когато желанията започнаха да се превръщат в действителност, ние се разделихме. Колкото повече се приближавахме до над средната класа, толкова по-малко я блазнеше тази мисъл. Сигурно тя не изпитва вече никакво съжаление към мен.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА РЪСЕЛ КЪМ МОНИКА
Миналото на Ръсел го е лишило от възможността да се подготви за емоционална и физическа близост в сърдечна и ангажираща връзка. Почти през целия си живот активно е търсел чувството за сила и сигурност или чрез бягството си от къщи, или в опасните приключения. Чрез участието си в безумни, изпълнени с напрежение авантюри, той се опитвал да избяга от собственото си отчаяние, от болката и безпомощността пред факта на изоставянето от майка си.
Моника го пленява с кроткото си излъчване и проявеното нежно внимание към самия него. Вместо да го отблъсне като „пропаднал” тип, тя откликва на проблемите му с искрена заинтересованост към неговите проблеми, с истински интерес и дълбоко съпричастие. Тя веднага дава да се разбере, че е склонна да бъде на негово разположение и не минава много време, преди той да изпита нейната воля да го чака. Когато той изчезва, Моника отговаря с търпеливо чакане. Тя сякаш има достатъчно любов, устойчивост и издръжливост, за да се справи с всичко, което Ръсел би направил. Въпреки че изглежда сякаш Моника има голяма търпимост към Ръсел и неговото поведение, точно противоположното е истина. Онова, което и двамата млади хора не осъзнават, бе, че тя може да бъде на негово разположение само дотогава, докато и той е на нейно разположение. Докато Ръсел е разделен с Моника, той открива в нея съвършения партньор, идеалната затворническа жена. Тя с готовност прекарва живота си в чакане и надежди той да се промени и че тогава ще могат да бъдат заедно. Затворническите жени, подобни на Моника, представляват най-точния пример за жени, които обичат твърде много. Тъй като не са способни на никаква близост с мъж, те избират да живеят с измислица, една мечта колко много ще обичат и ще бъдат обичани някой ден, когато техните партньори се променят и бъдат на тяхно разположение. Но те могат да изпитват близост само във фантазиите си.
Когато Ръсел постига почти невъзможното да се поправи и да не влиза в затвора, Моника се отдалечава от него. Присъствието му в живота й изисква заплашително равнище на близост, което я кара да се чувства много по-зле, отколкото някога неговото отсъствие я беше карало да се чувства. Нито пък ежедневната действителност с Ръсел може да се състезава с идеализираната представа за взаимната им любов, която тя притежава. Има една приказка сред осъдените, че всички са паркирали кадилаците си зад ъгъла, намеквайки за идеализираната представа за живота, който ги очаква, когато отново са на свобода. Във въображението на затворническите жени, подобни на Моника, онова, което вероятно е паркирано на ъгъла, не е кадилак, символизиращ пари и власт, а каляска, теглена от шест бели коня, представляващи магията на романтичната любов. Как тези жени ще обичат и ще бъдат обичани – това е тяхната мечта. Подобно на техните осъдени съпрузи те обикновено намират за по-лесно да живеят със своята мечта, отколкото да се борят да я осъществят наистина в действителния живот.
Онова, което е важно да бъде разбрано, е, че изглежда сякаш Ръсел не може да обича много дълбоко, докато Моника с всичкото си търпение и съпричастие изглежда много добра в това. Всъщност и двамата са неспособни да изпитват близост. Затова те стават партньори, когато не могат да бъдат заедно, и затова, когато могат да бъдат заедно, връзката им трябва да се прекрати. Важно е да се отбележи, че по онова време Ръсел няма нов партньор в живота си. Той също продължава да се бори с нуждата да изживява действителна близост с някого.
ТЕЙЛЪР: ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН, ТЪРГОВСКИ ДИРЕКТОР, РАЗВЕДЕН, БЕЗ ДЕЦА
Докато все още бяхме заедно, често разказвах пред приятели под формата на шега как когато за първи път видях Нанси, сърцето ми така силно се разтуптя, че дъхът ми секна. Тя беше медицинска сестра в лекарския кабинет на фирмата, в която работех. Трябваше да си направя преглед на дихателната система. Качих се на уреда и завъртях педалите – всъщност оттам ми се разтуптя сърцето и секна дъхът ми. Шефът ме изпрати на преглед, защото бях понатрупал доста килограми и чувствах постоянна болка в гърдите. С една дума, бях в ужасна форма. Година и половина преди това жена ми ме напусна заради друг и вместо да тръгна нощем по баровете, както биха направили повечето мъже на мое място, аз се затварях вкъщи, седях пред телевизора и не спирах да ям.
Винаги съм обичал да си похапвам, но с жена ми играехме тенис, та успявах да смъквам килограмите. След като тя ме напусна, тенисът ми опротивя. Ох, какво ли още не ми опротивя! Него ден в лекарския кабинет разбрах, че за година и половина съм натрупал двадесет и девет килограма. Не бях си правил труда дотогава изобщо да следя теглото си, макар че често сменях размера на дрехите. Просто не ме беше грижа. В първите дни Нанси се отнасяше с мен изключително делово. Поясняваше ми вредата от наднорменото тегло, обясняваше какво трябва да направя, за да сваля килограмите си, но аз се чувствах същински старец и нямах никакво желание да се занимавам със себе си.
Сигурно ме е съжалявала. Дори и бившата ми жена би възкликнала, ако ме видеше: „Как е възможно да си се занемарил до такава степен?” Все още таях надежда тя да се върне и да ме спаси, но това не стана. Нанси ме попита дали някакъв внезапен стрес не е причина за наднорменото ми тегло. След като й разказах за развода си, тя прехвърли границите на професионалното си отношение към мен и съчувствено потупа ръката ми. Помня, че жестът й ме развълнува, вероятно защото отдавна не бях изпитвал никакви чувства към някого. Нанси ми предписа диета, даде ми график да я спазвам, куп здравни брошури и ми насрочи контролен преглед на всеки две седмици. Едва дочаках въпросния ден. Двете седмици минаха, без да ме е грижа за диетата и без да сваля дори килограм, но поне бях сигурен, че съм спечелил съчувствието й. По време на второто ми посещение говорихме почти изцяло за развода ми и как ми се е отразил. След като ме изслуша, Нанси ми препоръча неща, които всеки ти препоръчва в такъв момент: да се запиша в някой здравен клуб, да отида на групова екскурзия, да си създам нови интереси. Съгласих се с всичките й предложения, но не изпълних нито едно – само чаках да изтекат двете седмици, за да я видя отново. И когато пак отидох на преглед, я поканих да излезем. Знаех, че съм дебел и с отвратителна външност, още не ми е ясно как събрах смелост да й предложа, но тя прие. Когато в събота вечер отидох да я взема, тя се появи с още здравни брошури и изрезки от списания на тема диети, сърце, физически упражнения, сърдечна мъка. Отдавна някой не беше проявявал такова внимание към мен.
Започнахме да излизаме по-често и скоро се обвързахме сериозно един с друг. Бях сигурен, че Нанси ще излекува напълно мъката ми. Трябва да призная, че тя не пожали усилия. Аз дори се пренесох да живея при нея. Тя ми готвеше редовно ястия с ниско съдържание на холестерин и ме следеше строго какво друго ям. Дори ми приготвяше обяд, който да нося в службата си. Макар че не хапвах нищо от онова, с което доскоро се тъпчех пред телевизора, пак не отслабвах. Продължавах да съм си все същият – нито по-дебел, нито по-слаб. Пак ви казвам, Нанси полагаше много по-големи усилия от мен по отношение на теглото ми. И двамата действахме така, сякаш и проектът, и отговорността за подобряването на състоянието ми бяха нейни.
Струва ми се, че моята обмяна на веществата изисква упорити упражнения, за да се получи необходимото изгаряне на калориите, а аз почти не правех никаква гимнастика. Нанси играеше голф и понякога и аз играех е нея, но това не ми беше любима игра.
Изминаха близо осем месеца, откакто бяхме заедно с Нанси. Един ден трябваше да замина в командировка в Ивънстоун, родния ми град. След като бях там от два дни, естествено бе да срещна случайно двама приятели от гимназията. Заради външния си вид нямах намерение да се обаждам на никого, но с тези двамата ни свързваше старо приятелство и имахме да си говорим много неща. Те се изненадаха от развода ми. Жена ми беше от същия град. По време на разговора ни стана дума и за тенис и двамата ме придумаха да изиграем една партия – знаеха, че това ми е любимата игра още от училище. Не вярвах, че мога да издържа и един гейм и отказах, но те настояха.
Беше ми много приятно, че съм отново на корта. Въпреки че килограмите доста забавяха движенията ми и губех всеки гейм, аз продължих да играя. На раздяла им обещах да дойда отново другата година и тогава да ги размажа.
Когато се прибрах, Нанси побърза да ме осведоми, че е ходила на голям семинар, свързан с правилното хранене, и настоя да пробвам всички новости, които беше научила. Отвърнах й, че не искам и че предпочитам известно време да продължа както аз си знам.
Дотогава никога не бяхме се спречквали. Нанси влагаше толкова старание за мен и не спираше да ми повтаря, че трябва да полагам повече грижи за себе си. Разправиите ни започнаха, когато реших да продължа с тениса. Играех по обед, за да не отнемам от времето, когато можехме да сме заедно, но нещата вече не бяха същите.
Нанси е привлекателна жена, по-млада от мен с осем години и си мислех, че възвърна ли си формата, това ще заздрави и връзката ни, защото тя ще може да се гордее с мен. Бог ми е свидетел, че започнах да се чувствам по-добре. Но нещата не се промениха. Тя се оплакваше, че вече не съм същият човек и накрая ме помоли да се изнеса от дома й. Тогава тежах вече само три килограма повече от времето преди развода ми. Тежко ми беше да я напусна. Дори се бях надявал да се оженим. Но Нанси излезе права – аз бях отслабнал и между нас вече не беше същото.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ТЕЙЛЪР КЪМ НАНСИ
Тейлър е човек с изявена нужда да бъде зависим, която се засилва от кризата му след развода. Неговата почти умишлена физическа деформация, пресметната да предизвиква съжалението и загрижеността на жена му, не постига при нея желания резултат, но привлича вниманието на жена, която обича прекалено силно и която се стреми да направи нечие друго самочувствие главна цел в живота си. Неговата безпомощност и болка и нейното огромно желание да помага са в основата на взаимното им привличане.
Тейлър все още е бил огорчен от съпругата си, защото го отблъснала, и дълбоко страдал от загубата й и края на брака им. В това тягостно състояние, общо за всички, които имат да преодолеят и да се преборят с мъката от раздялата, той среща Нанси – в нея го привлича не толкова жената, колкото милосърдната сестра, лечителката, която му създава представата, че може да сложи край на мъките му.
В основата на поведението му след развода, когато поглъщал огромни количества храна, за да запълни празнотата си и да потуши чувството- за загубата си, лежи същата причина, поради която се възползва и от постоянната загриженост на Нанси – да усети чувството на емоционална сигурност и да укрепи разклатеното си самочувствие. Ала цялостното внимание на Нанси за него е било само етап от лечебния процес. Времето извършва своето чудо, подменяйки самообсебването и самосъжалението с по-здравословна самоувереност и приятната, но прекалена закрила от страна на Нанси започва да втръсва.
За разлика от временната подсилена зависимост на Тейлър необходимостта на Нанси да бъде полезна и нужна съвсем не е етап, а основна черта на характера й и почти единствен начин да общува с друг човек. Тя не само на работа е „милосърдната сестра”, а и вкъщи. И въпреки че Тейлър би продължил да бъде отчасти зависим партньор и след излекуването си, то потребността му някой да се грижи за него се разминава коренно с нейната потребност да дарява грижа, да ръководи и упражнява власт над живота на някой друг. Подобряването на здравословното му състояние, за което тя се е грижила неуморно, е и онзи погребален звън във взаимоотношенията им.
БАРТ: ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИШЕН, БИВШ ЧИНОВНИК, АЛКОХОЛИК ОТ ЧЕТИРИНАДЕСЕТГОДИШНА ВЪЗРАСТ. ВЪЗДЪРЖАТЕЛ ОТ ДВЕ ГОДИНИ
Бях разведен от близо година и водех ергенски живот, докато не срещнах Рита. Тя имаше дълги крака, тъмни очи и се обличаше като хипи. Отначало и двамата се надрусахме до козирката. Тогава все още разполагах с много пари и известно време водехме луд живот. Всъщност Рита никога не е била хипи в буквалния смисъл на думата. Тя беше безкрайно отговорен човек, за да си позволи да бездейства. Понякога дръпваше по малко марихуана с мен, но солидното й бостънско възпитание все някак изплуваше на преден план. Дори и жилището й винаги беше подредено. С нея винаги се чувствах в безопасност – бях сигурен, че тя няма да ме остави да прекаля с нещо.
Когато за първи път я поканих да излезем, вечеряхме страхотно вкусно в един ресторант, а после отидохме у тях. Аз се напих до припадък. Събудих се проснат на дивана й; бях покрит с хубава мека завивка, а главата ми лежеше върху приятно ухаеща възглавница. Изпитах чувството, че съм си у дома – тихото пристанище, нали разбирате. Рита знаеше много добре как да се отнася с алкохолици. Баща й, банкер, бе починал вследствие на злоупотреба с алкохол. И тъй, след няколко седмици се преместих да живея у дома й и в продължение на две години се отдавах все повече и повече на пиянството, като успявах да минавам безнаказано, докато накрая загубих всичко.
Шест месеца след като заживяхме заедно, Рита престана да пуши марихуана. Вероятно бе преценила, че трябва да вземе нещата в собствените си ръце, защото аз бях пълен аут. В разгара на този начин на живот ние се оженихме. Тогава аз истински се изплаших. Вече бях изправен пред друг вид отговорности, а аз не умеех да се справям с никакви. А и малко преди да се оженим прахосах всичките си пари. Освен това не бях в състояние да овладея финансовия си крах, защото не изтрезнявах по цял ден. Рита не подозираше истинското положение, защото винаги когато излизах сутрин, й казвах, че имам делова среща, а всъщност се качвах на мерцедеса, паркирах край плажа и почвах да се наливам. Накрая, когато кариерата ми пропадна и бях длъжник на почти целия град, просто не знаех какво да правя.
Метнах се на колата уж на дълъг път с намерението да се самоубия, но да излезе като катастрофа. Рита обаче тръгна по следите ми, откри ме в долнопробния хотел, където бях отседнал, и ме прибра вкъщи. Бях останал без пукната пара, но въпреки това тя ме настани в болница за лечение на алкохолизъм. Колкото и да е странно, не й бях благодарен за това. Напротив, през първата година след като не пиех, бях бесен, объркан и много изплашен… дори в леглото я отблъсквах. И досега не съм сигурен, че нещата между нас ще се оправят, макар да чувствам, че от известно време има подобрение.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА БАРТ КЪМ РИТА
При първата им среща Барт се напива и изпада в безсъзнание, а Рита проявява загриженост към него и състоянието му и дава да се разбере, че е готова да го остави да се съвземе от неудържимия си стремеж към саморазрушение. За известен период тя дори съумява отчасти да го предпазва от опустошителното въздействие на пристрастието му и по деликатен и мил начин да го отучи от лошите му навици. Привидното й закрилническо поведение на практика обаче удължава времето, през което партньорът й продължава да се отдава на непреодолимите си влечения, без да държи сметка за последствията; като го закриля и му създава удобства, тя му помага по-дълго време да живее в болестното си състояние. Всеки, който е пристрастен и не се отказва от болестната си зависимост, не търси помощ, за да я преодолее, а напротив – с кого да продължи безпрепятствено болестното си съществуване. За известно време Рита. е напълно подходяща, а Барт е вече толкова обсебен от алкохола, че тя не е в състояние да поправи нещо.
Рита успява да го издири и настани в болница за лечение на алкохолизма му, Барт започва да се отказва от алкохола и да се възстановява. Но в този случай тя застава между него и страстта му към алкохола. Тя вече не изпълнява обичайната си роля на утешителка, нито оправя нещата след него, поради което той се чувства засегнат от очевидното й предателство и проявата й на сила в момент, когато той е толкова слаб и безпомощен.
Независимо как вършим работата си, дали не я съшиваме с бели конци, всеки има потребност да чувства своята отговорност към живота си. При помощ от страна на някого често е възможно да ни засегне и дразни косвената сила и превъзходството на другия. Още повече че в самата природа на мъжа е заложено да изпитва необходимост да се чувства по-силен от партньорката си, което е израз на мъжествеността му. А в описания случай жената му оказва помощ, осигурява му лечение в болница, показва съвсем ясно колко тежко е положението му и нейната огромна загриженост го уязвява като мъж, защото подронва чувството му за мъжественост.
Освен емоционалния аспект в този случай има и физиологичен, който задължително трябва да бъде взет под внимание. Всеки мъж, употребявал алкохол или опиати, има нужда поне от година, след като е спрял употребата им, за да се възстановят организмът и мъжествеността, му, химическите и останалите процеси вече без наличието на опиат. Има вероятност през този период двойката трудно да приеме и разбере липсата на интерес и неспособността за сексуален контакт от страна на мъжа.
Възможно е и обратното – излекуван и вече въздържател, мъжът проявява силен сексуален нагон поради нарушен хормонален баланс. Не е изключена и психологическа причина. Както се изрази един млад мъж, излекуван от няколко седмици от алкохол и наркотици: „В момента единствено чрез секса достигам до еуфория.” Тоест сексът действа като заместител на наркотика, като притъпява безпокойството, характерно за начинаещия въздържател.
Възстановяването от определена пристрастеност и съпристрастеност е. изключително сложен и деликатен процес за дадена двойка. Барт и Рита могат да превъзмогнат този преход, въпреки че в началото се събират заради алкохола. Но за да продължат като двойка вече без наличието на активна пристрастеност, за известно време те трябва да изминат различни пътища, като всеки се съсредоточи върху собственото си възстановяване. Необходимо е всеки да погледне навътре в себе си и да приеме собственото си „Аз” – нещо, което чрез любовта си един към друг и съвместния им танц в пристрастието упорито са избягвали.
ГРЕГ: ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИШЕН, ИЗЛЕКУВАН В „АНОНИМНИ НАРКОМАНИ”, ВЪЗДЪРЖАТЕЛ ОТ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ; ЖЕНЕН, С ДВЕ ДЕЦА, КОНСУЛТАНТ НА МЛАДИ НАРКОМАНИ
Запознахме се една събота в парка. Тя четеше някакъв нелегален вестник, а аз бях излязъл да се поразходя. Беше около обед в един горещ и спокоен летен ден. Карах двадесет и две години и бях пропуснал първата си година в колежа, но навсякъде тръбях, че ще се върна отново. В противен случай родителите ми нямаше да ми пращат пари. Те не можеха да се простят с мечтата си да ме видят завършил не само училище, но и университет, затова се стараеха да ми помагат.
Алъна беше много дебела, осемнадесет-двадесет килограма в повече, а това значеше, че не представлява заплаха за мен. Защото, след като не беше съвършена, и да ме отрежеше, това нямаше да се брои. Заговорих я, попитах я какво чете и всичко стана много лесно от самото начало. Тя непрекъснато избухваше в смях, поради което реших, че вероятно съм очарователен и забавен. Разказа ми за Мисисипи и Алабама, как вървяла редом с Мартин Лутър Кинг и колко интересно било да се работи с тези хора, които се борели да променят положението си.
Аз никога не бях се обвързвал с нещо сериозно, търсех единствено развлеченията. Мотото ми беше: „Прави си кефа и преживявай някак си”, но наблягах предимно на кефа, отколкото да преживявам както и да е. Алъна се оказа много емоционална. Каза, че с удоволствие би се върнала в Калифорния, но понякога чувствала, че няма право да живее в удобство, когато други хора от страната страдат.
Прекарахме в парка два-три часа, ей-тъй, само на приказки, за да се опознаем. Накрая потеглихме към квартирата ми да поркаме, но когато влязохме, тя ми каза, че е гладна. Започна да яде и да омита всичко в кухнята, докато аз се наливах в дневната под звуците на музика. След малко се появи с буркан фъстъчено масло, солени бисквити и нож и седна почти плътно до мен. Беше ни весело и много се смяхме. Струва ми се, че тогава и двамата си позволихме да се видим пристрастени така, както никога повече след това. Нямаше никакви извинения, просто всеки си правеше каквото му е приятно тази вечер. Без да го изразяваме с думи, и двамата разбрахме, че се чувстваме добре заедно.
След това пак много пъти прекарвахме хубаво, но нито веднъж не се повтори онази първа вечер, когато и двамата бяхме съвсем непринудени и никой не прояви съпротива. А пристрастените се държат доста отбранително.
Помня, че най-много се разправяхме дали мога да я любя, без да съм се натряскал. Тя естествено изглеждаше отблъскваща, защото беше прекалено дебела. Когато се напивах, преди да се любим, тя смяташе, че го правя, за да преодолея отвращението си. А истината беше, че аз не можех да правя любов с никого, ако не съм пиян. И двамата имахме ниско самочувствие. За мен беше лесно да се крия зад нейната пристрастеност, защото теглото й издаваше, че има проблем. Моята липса на мотивация и фактът, че пропилявах живота си, не бяха тъй очевидни като нейните килограми. И ние продължавахме да се разправяме дали аз мога да я обичам, макар че е дебела. Тя ме убеждаваше, че било по-важно какъв е характерът и, а не как изглежда външно. После за известно време се помирявахме.
Алъна твърдеше, че яде, защото се чувствала нещастна. Аз пък й казвах, че пия и се друсам, защото не мога да я направя щастлива. И двамата бяхме лика-прилика в нездравословния си начин на живот. Както и че си имахме извинение за това, което вършехме.
Иначе повечето време се правехме, че нямаме сериозни проблеми. В края на краищата на света има много дебели хора, както и много, които се боцкаха. Затова престанахме да засягаме тази тема. След време ме арестуваха за притежание на опасни наркотици. Прекарах десет дни зад решетките и родителите ми осигуриха много добър адвокат, който ме увери, че ако не искам да остана по-дълго време в затвора, нямам друг избор, освен психотерапевтично лечение. По време на ареста ми Алъна се беше изнесла от къщи. Това много ме разгневи. Чувствах се изоставен, макар че напоследък се карахме все по-често. Сега, с поглед назад, осъзнавам колко трудно ми е било да живея по този начин.
Параноята, която се развива между хора, употребяващи опиати, започна да обхваща и мен. Освен това непрекъснато бях упоен и исках да съм упоен. Алъна приемаше всичко на лична основа и ми натякваше, че ако не изглеждала така, сигурно съм щял да й обръщам повече внимание, а не да съм вечно натряскан. Според нея бил съм я отбягвал. По дяволите, всъщност аз бягах от себе си!
Във всеки случай тя изчезна за десет месеца, вероятно включвайки се в някое ново движение. Моят консултант настоя да посещавам сбирките на „Анонимни наркомани”. Трябваше да избирам между тях и затвора, затова реших да го послушам. Там видях доста хора, които познавах от улицата, и много скоро започнах да проумявам, че може да стигна до лош край с наркотиците. Онези хора вече бяха почнали да се отърсват от вредните си навици, а аз продължавах да се друсам и напивам всеки ден, по цял ден. Затова престанах да се залъгвам с тези сбирки и попитах един младеж дали ще може лично да ми помогне. Той ми стана поръчител в „Анонимни наркомани” и аз му се обаждах по два пъти дневно – сутрин и вечер. Това значеше промяна на целия ми начин на живот, включително и приятели, и купони – всичко. Но го сторих. Консултациите също ми помогнаха, защото консултантът ми познаваше всички етапи, през които ми предстоеше да мина, и предварително ме предупреди какво ме чака. Във всеки случай резултат имаше и аз успях да си наложа да не посягам повече към наркотиците и алкохола.
Бяха минали четири месеца, откакто бях станал „чист” и въздържател в „Анонимни алкохолици”, и Алъна се върна. Но още същия ден нещата тръгнаха по старому. Подновихме нашата позната игра. Консултантът я нарече „заговор”. Това беше нашият начин всеки да използа другия, за да се чувства добре или зле и естествено да се отдаде на пристрастията си. Съзнавах, че отново ще започна да се напивам, ако остана с Алъна. Сега вече не сме дори приятели. Нещата не можеха да вървят, ако и двамата не живеехме по познатия нездравословен начин.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ГРЕГ КЪМ АЛЪНА
Между Грег и Алъна се получава силна връзка от самото начало. И двамата са с натрапчиво влечение, което ръководи живота им, и от първия ден на запознанството им всеки се вторачва в пристрастеността на другия, за да омаловажи значението и силата на собствената си пристрастеност. Постепенно в процеса на връзката им и двамата незабележимо, и не толкова незабележимо, си разрешават взаимно да поддържат болестното си състояние, дори и когато винят партньора си за него. Това е неизменен поведенски модел на пристрастени двойки, независимо от вида на субстанцията, причина за пристрастието им – дали е една и съща за двамата, или различна. Всеки използва проблемите и поведението на другия, за да не се сблъсква със сериозността на собствената си поквара – колкото по-дълбоко е покварен, толкова по-силно се прави, че не я забелязва, влошавайки болестното си състояние, увеличавайки психическата си зависимост и намалявайки възможностите си за самоконтрол.
Наред с тези типични прояви на пристрастеност за Грег Алъна е и състрадателната партньорка, готова да страда за идеите си. Подобно поведение е като магнит за пристрастения, тъй като в условията за подобна връзка лежи и готовността да страдаш. Това е неговата
гаранция, че няма да бъде изоставен, ако настъпи неизбежното влошаване на положението. Всекидневните разправии не ги разделят, а Алъна намира сили да го напусне едва когато той е задържан и тя остава сама. Завръща се, за да продължат да водят същия начин на живот отпреди раздялата.
Грег и Алъна познават само нездравословния начин на съжителство. Алъна не съумява да овладее натрапчивото си влечение към яденето и се чувства силна и здрава само когато партньорът й е под въздействието на алкохола или наркотика. След лечението си Грег вече е успявал хладнокръвно да упражнява контрол над употребата на опиати за разлика от Алъна с нейните килограми и гощавки. Неговото лечение поставя остро необходимостта от лечение и за нея, до такава степен очебийно, че става невъзможно двамата да продължават да се чувстват заедно добре. Затова и тя саботира въздържанието му, за да възвърне предишното сработено статукво.
ЕРИК: ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН, ЖЕНЕН ПОВТОРНО
Бях разведен от година и половина, когато се запознах със Сю. Един преподавател от държавния колеж, където бях треньор по футбол, ми извади душата с настояване да отида на празненството по случай освещаването на новия му дом. Отидох, но се усамотих в стаята с телевизор, за да гледам следобедния неделен мач, докато гостите пируваха в хола.
По едно време в стаята влезе Сю, за да остави палтото си, поздрави и излезе. След около половин час надникна през вратата, за да провери още ли съм там. Подхвърли нещо- шеговито, че съм се сврял сам в задната стая с телевизора и докато течеха рекламите, си побъбрихме малко. После пак излезе, но след малко се върна с поднос, отрупан с лакомства за празника. Едва тогава я загледах и забелязах, че е много хубава. Когато мачът свърши, се присъединих към гостите, но тя си беше отишла. Разбрах, че е хоноруван преподавател по английски в съшия колеж и в понеделник се отбих в канцеларията и я поканих на обяд като реванш за вниманието й към мен по време на празненството.
Прие, но постави условие да няма телевизор там, където ще я заведа, и двамата се засмяхме на шегата. Но това съвсем не беше шега. Няма да преувелича, ако кажа, че по времето, когато я срещнах, спортът беше моят живот. Така е, когато си пристрастен към спорта – отдаваш цялото си внимание на него и не ти остава време за нищо друго. Аз тичах всеки ден. Тренирах маратон, тренирах футболисти и пътувах с тях по мачове, следях спортните предавания и новини по телевизията, скапвах се.
В същото време се чувствах доста самотен, а Сю беше изключително привлекателна. Още от самото начало прояви голямо внимание към мен, но без да се , меси в работи, които исках или се налагаше да свърша. Сю имаше шестгодишен син Тим, който много ми допадна. Бившият й съпруг живееше в друг щат и рядко се виждаше с момчето, така че ние доста бързо се сприятелихме. Мога да кажа, че Тим се нуждаеше от мъж край себе си.
Оженихме се след година от запознанството ни, но много скоро нещата потръгнаха зле. Тя започна да се оплаква, че изобщо не обръщам внимание нито на нея, нито на Тим, че отсъствам непрекъснато от дома, а когато се прибера, не ме интересува нищо друго, освен спорта по телевизията. Аз пък й възразявах, че тя не престава да натяква едно и също нещо и че е знаела какъв съм, когато се запознахме. Ако не й харесва, какво прави тук? Сю ме вбесяваше често, но не биваше да се вбесявам и от Тим, защото знаех, че когато двамата се карахме, той страда. Макар и да не го признах тогава, всъщност Сю беше права. Наистина избягвах и нея, и Тим. Бях се посветил на спорта – да правя, да говоря и да мисля за него, за нещо сигурно и приятно. Отраснах в семейство, в което единственият начин да разговарям с баща ми, да успея да привлека вниманието му, беше темата спорт. Това беше и единственото нещо, което знаех за поведението на мъжа.
И тъй, Сю и аз бяхме изправени пред раздялата -толкова често се карахме. Колкото по-често тя се оплакваше, толкова повече ме отдалечаваше от себе си и аз се отдавах на спорта – или тичах, или бях на футболното игрище, или нещо от този род. Един неделен следобед, тъкмо по време на срещата „Маями Долфинс” -„Окланд Рейдърс”, телефонът иззвъня. Сю и Тим бяха излезли и си спомням колко се подразних, че ме прекъсват и трябва да се откъсна от мача по телевизията. Беше брат ми, който се обаждаше, за да ми съобщи, че баща ни е получил сърдечен удар и е починал.
Отидох на погребението без Сю. Отношенията ни бяха до такава степен обтегнати, че предпочитах да съм сам и се радвах, че стана така. Завръщането у дома промени целия ми живот. Мислех си – ето ме тук, на погребението на баща ми, с когото не успях да създам връзка, и на прага на втория си развод, защото не умеех да общувам с жена си. Усетих колко много неща губя, без да мога да обясня защо се получава така. Бях порядъчен човек, работех усърдно и се чувствах много самотен.
На път за дома се качих в колата на брат ми. Той не спираше да плаче. Непрекъснато повтаряше, че не успял да се сближи с баща ни и вече било толкова късно. У дома разговорът също се въртеше около баща ни, нали знаете как е след погребение. Хората подхвърляха леки шеги за татко и спорта – колко много го обичал, как не се отделял от телевизора по време на спортните предавания. Зет ми каза с шеговит тон: „Знаете ли, за първи път телевизорът в тази къща е изключен и той не гледа мач.” Погледнах брат ми и той се разплака не с тъжни, а с горчиви сълзи. В този миг осъзнах какво беше правил баща ми през целия си живот и какво правех аз! Точно като него и аз не допусках никого до себе си да ме доближи, опознае, да разговаря с мен. Моето оръжие беше телевизорът.
Последвах брат си навън, качихме се в колата и потеглихме към езерото. Останахме там дълго време. Докато го слушах да ми разказва колко дълго чакал татко да му обърне внимание, за първи път си дадох сметка какъв съм и стигнах до заключението, че съм станал точно като нашия баща. Спомних си Тим, който като малко тъжно кученце непрекъснато очакваше да му отделя време и внимание, а аз бях вечно зает за него и за майка му.
На връщане в самолета една мисъл не ми даваше покой – какво ли ще имат да кажат хората за мен, когато умра. Това ми помогна да разбера какво трябва да направя.
След завръщането ми за първи път седнах да разговарям откровено със Сю. И двамата си поплакахме, след това извикахме и Тим – той също зарони сълзи.
За известно време всичко потръгна чудесно. Започнахме да вършим много неща заедно – карахме велосипед, ходехме на излети, Тим беше неизменно с нас. Ходехме на гости, канехме приятели вкъщи. Трудно ми беше да загърбя увлеченията си по спорта, но трябваше да стискам зъби, за да оправя нещата занапред. Искрено желаех да се доближа до хората, които обичах, за да не изпитват след смъртта ми същите чувства, които остави баща ми.
Оказа се обаче, че новите взаимоотношения в семейството са по-трудни за Сю, отколкото за мен. След няколко месеца ми заяви, че ще започне да работи на хонорар и в събота, и в неделя. Не вярвах на ушите си! Това бяха дните, в които не се отделяхме един от друг! Нещата се обърнаха – сега тя започна да ме избягва! Споразумяхме се и двамата да потърсим помощ.
При тези консултации Сю призна, че честото ни прекарване заедно я влудява, не знаела как да постъпва, как да общува с мен. И двамата изразихме мнение, че никак не е лесно да съжителстваш с някого. Преди Сю се оплакваше от старите ми навици, но сега, когато започнах да й обръщам внимание, също се дразнеше. Не беше свикнала на подобно отношение. Ако е за въпрос, от гледна точка на внимание и чувства нейното семейство беше по-зле и от моето. Баща й бил капитан на кораб и рядко се задържал вкъщи, а на майка й това й харесвало. Сю отраснала самотна и вечно жадувала да се сближи с някого, но и тя като мен не знаела как.
След като приключихме с консултациите, психотерапевтът ни препоръча да се запишем в „Сдружението на семейства с втори брак”. Колкото повече се сближавах с Тим, толкова повече Сю се притесняваше да ме оставя аз да го възпитавам. Чувстваше се пренебрегната и че губи контрол над него. Но аз разбирах границите, които с Тим трябваше да спазваме, за да установим необходимите отношения.
Членството в сдружението ми помогна повече от всичко. Там се събираха семейства като нашето. Извличах голяма полза от разказите на мъжете как са успели да се преборят с чувствата си. Това ми помогна да говоря за своите със Сю. До ден-днешен продължаваме тази тема, все още сме заедно и се учим как да сме по-близки и да си вярваме. Още не сме станали такива, каквито бихме искали, но не се предаваме. И за двама ни това е съвършено нова игра.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЕРИК КЪМ СЮ
Самотен в лично предпочетената самоизолация, Ерик мечтае за човек до себе си, който да го обича и се грижи за него, но без прекалена близост. В деня на запознанството им Сю му дава сигнали тихомълком, че приема главните причини за въздържаността и обсебването му от спорта и Ерик започва да се пита дали не е намерил идеалната жена – която да се грижи за него, без да му досажда. Сю му намеква по фин начин, че би искала повече внимание от негова страна (чрез закачката за място без телевизор), но той продължава да я възприема като склонна да приеме известната дистанция помежду им. Иначе би го отбягнала при първата им среща.
В действителност очебийната липса на светски обноски и неумението на Ерик да общува емоционално са привлекателни за Сю. Непохватността му я спечелва, като й вдъхва увереност, че няма да се стреми към връзки с други хора, включително жени, което не е маловажно. Сю, подобно на много жени, които обичат прекалено силно, дълбоко се страхува да не бъде изоставена.
Светската изолация на Ерик обаче също й отваря работа – да хвърли мост към зейналата пропаст между него и другите. Тя тълкува бягството му от светския живот пред другите по-скоро като стеснителност на характера, отколкото като безразличие. Казано с две думи – той има нужда от нея.
От друга страна, тя попада в ситуация, която напомня и възпроизвежда най-неприятни страни от детството й – самотата, надеждата да получи любов и внимание, огромното разочарование и най-накрая – гневното отчаяние. Докато траят опитите й да накара Ерик да се промени, се засилват неговите страхове от близкото общуване с хора и той изпитва още по-голяма нужда от уединение.
Поредицата от дълбоко разтърсващи събития в живота на Ерик го променят изненадващо бързо до неузнаваемост. Той е готов да се изправи пред своя дракон – страха си от близост, за да не прилича на студения и недостъпен баща. Главен фактор при промяната е малкият самотен Тим, с когото той се олицетворява. Сю от своя страна е изтръгната от положението на жена, пренебрегната, нежелана и неухажвана, което я принуждава да се сблъска със собствения си дискомфорт на жена, която получава жадуваното внимание. Било е лесно и за двамата да спрат дотук – с разменени роли. Преследвачът сега е преследван, избягващият общуването – сега е избягван. Можело е просто да сменят местата си, за да бъдат на разстояние един от друг и да поддържат установеното си удобно ниво на живот. Но Сю и Ерик са имали смелостта да вникнат дълбоко в себе си, а после да се опитат, с помощта на психотерапия и подкрепата на разбираща и съпричастна група, да поемат риска да станат по-близки като двойка, а заедно с Тим – и като семейство.
Не е възможно да се преувеличи за психотерапевта значението на първите срещи с пациента. Въздействието, което оказва при първата ни среща всеки нов пациент, спомага за получаването на основната информация за него. Изреченото и недоизреченото, всичко останало, което разкрива външният вид – стойка, поддържаното или занемареното облекло, изразът на лицето, маниерниченето, жестовете, тонът на гласа, контактът с поглед или отсъствието на такъв, стилът на говорене и поведението, – ми носят обилни данни за начина, по който пациентът общува със света, особено в състояние на стрес. Това ми помага също така да добия трайно, неоспоримо субективно впечатление, изпълва ме с интуитивно чувство, което ми подсказва как ще протече по-нататък работата ми с пациент» по време на психотерапевтичните сеанси.
Докато в качеството си на психотерапевт се опитвам съвсем съзнателно да преценя подхода към живота на своя пациент, наред с това протича и друг, много подобен, макар и не толкова съзнателен процес – процесът между двама души при първата им среща. Всеки се опитва да отговори на някои въпроси на другия, произтичащи от богатата информация, която автоматически се предава през първите минути на срещата. Обикновено въпросите, задавани мислено, са прости: Мога ли да имам нещо общо с теб? Ще спечеля ли, ако развия приятелство с теб? Достатъчно ли си забавен, за да бъда с теб?
В зависимост обаче кои са двамата души и какво искат, възникват и други въпроси. За всяка жена, която обича прекалено силно, по-дръзките въпроси се крият зад очевидните, рационалните и практичните; въпроси, на които се опитваме още по-настоятелно да отговорим, тъй като те идват дълбоко от сърцето ни.
„Имаш ли нужда от мен?”, пита безмълвно жената, която обича прекалено силно.
„Ще се грижиш ли за мен, ще разрешиш ли проблемите ми?”, таи зад изречените думи мъж, който ще я избере за своя партньорка.