Част 7 

VII

КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРЪТ

Има много мъже каза Красавицата, -които са по-големи чудовища от теб, но аз предпочитам теб, въпреки външния ти вид…“

Красавицата и Звярът“

В описаните истории от предишните две глави жените изразяват по еднакъв начин необходимостта си да бъдат от полза, да помагат на мъжете, с които се обвързват. Фактически в основата на привличането към съответния мъж лежи възможността да са полезни за избраниците си. Мъжете от своя страна дават възможност да се разбере, че търсят жена, която да им подаде рамо, която да упражнява контрол над поведението им, да им вдъхва сигурност или да ги „спасява“ – с една дума търсят, както се изрази един мой пациент, „жената в бяло“.

Такъв тип жени – спасителки за мъжа чрез безкористна, всеотдайна, всеопрощаваща любов, в никакъв случай не принадлежат само към съвременния тип жена. Приказките като определена културологична проява на съответната епоха, чрез които се предлагат и насаждат трайни модели на поведение, сътворени и обезсмъртени през вековете, дават различни версии и интерпретации на всеотдайната жена.

В „Красавицата и Звярът“ красивата и невинна девойка се жертва в името на семейството си, което иска да спаси от гнева на отблъскващо и ужасяващо чудовище. Тя се съгласява да живее при него, а след като го опознава, дори успява да преодолее естественото си отвращение, да го приеме и свикне с него, като накрая чувствата й прерастват в любов. Това е и чудото, магията, защото в този миг звярът е освободен от животинската си маска и възвръща истинския си образ, който е не само човешки, но и благороднически. Спасеният чрез любовта принц е признателен и подходящ за девойката. И тя стократно е възнаградена, задето го е приела и обикнала такъв, какъвто е бил, заемайки отреденото й място да споделят заедно благословеното, щастливо бъдеще.

Красавицата и Звярът“, подобно на всяка приказка, преразказвана векове наред, съдържа дълбока духовна истина. Духовните истини са трудни за разбиране и още по-трудно могат да намерят приложение в практиката, защото обикновено застават срещу съвременните ценности. Съответно съществува тенденция приказката да бъде тълкувана да подсилва наложените културологични предразсъдъци и ценности на времето. Така много лесно може да бъде изпуснато, а дори и напълно изгубено по-дълбокото й значение.

По-нататък ще проучим задълбочено духовния урок, който ни дава „Красавицата и Звярът“. Но преди това да вникнем във възпитателната стойност на приказката, а именно – че жената може да промени мъжа, ако го обича силно.

Тази толкова могъща и широкоразпространена вяра просмуква индивидуалната и груповата ни психика до самата й сърцевина. Всекидневно и неоспоримо възпитателно ни се повтаря и преповтаря, че жените могат да променят мъжете в името на тяхното добро и че това е техният женски дълг. Когато обектът на вниманието ни не се държи или чувства така, както бихме желали, ние почваме да търсим начини да променим държанието и настроението му, обикновено с благословията на останалите, които ни съветват и насърчават („Не си ли опитвала да…?“). Съветите са колкото многобройни, толкова и противоречиви, но малцина приятели и близки се въздържат да.ги дават. Всеки е убеден, че иска и помага. Дори медиите са пуснати в действие, като не само отразяват наложилото се убеждение, но и го подсилват и увековечават поради необятните си възможности, като продължават да възлагат всичко на жената. Например женските списания или някои публикации от общ характер като че ли непрестанно съветват „как да помогнете на вашия партньор да стане…“, докато не можете да срещнете в мъжките списания материали от рода „как да помогнете на вашата партньорка да стане…“.

И ние, жените, купуваме тези списания и се опитваме да следваме съветите, с надеждата да помогнем на мъжа в нашия живот да стане такъв, какъвто го искаме и какъвто ни е нужен.

Защо тъй силно ни пленява идеята да променяме някой мъж, който е нещастен, нездравословен или дори нещо още по-лошо, в съвършения партньор? Защо е така съблазнително и толкова издръжливо подобно схващане?

За някои отговорът е ясен: Да дадем помощ на по-нещастните от нас е заложено в юдейско-християнската етика. Учили са ни, че наш дълг е да отвърнем със състрадание и щедрост, когато някой е изпаднал в беда. Не бива да съдим, а да помагаме – това като че ли е моралното ни задължение.

За жалост тези целомъдрени мотиви по никакъв начин не обясняват докрай поведението на милиони жени, които предпочитат да се свържат с груби, жестоки, безразлични или безчувствени мъже, пристрастени или неспособни да проявяват обич и нежност. Жените, които обичат прекалено силно, правят своя избор поради неудържима потребност да упражняват пряк контрол над такива мъже. Тази необходимост да контролират мъжете води началото си от детство, в което често са били изживявани прекалено силни чувства: страх, гняв, непоносимо напрежение, вина, срам, съжаление към други хора или самосъжаление. Когато едно дете израсне в такова обкръжение, то трябва да развие своите самозащитни сили, за да бъде годно да се бори в живота и да не бъде съкрушено. Самозащитните средства на детето, особено от женски пол, включват мощен отбранителен механизъм – отричането – и не по-малко мощна подсъзнателна мотивация – контролът. Всички ние през целия си живот несъзнателно използваме отбранителния механизъм, какъвто е отричането, понякога за съвсем обикновени неща или пък за по-важни решения и събития. В противен случай ще трябва да се изправим и ще бъдем длъжни да приемем факта кои сме ние, какво чувстваме и да установим, че това не е идеализираният образ за мъжа и за положението ни. Механизмът на отричането е много полезен, когато се налага да пренебрегнем информация, която не ни се иска да ползваме. Например когато се правим, че ще забелязваме (т. е. отричаме) колко е пораснало детето ни, се предпазваме от чувствата, които поражда мисълта, че то е на път да напусне дома ни. Или като не виждаме или не чувстваме (т. е. отричаме) натрупаните излишни килограми, които ни показват огледалото и отеснелите дрехи, ние си позволяваме да си угаждаме с любимите ни храни.

Отричането е нещо като отказ да погледнем действителността на две равнища: какво става всъщност (т. е. факт) и какво чувстваме (чувства и емоции).

Да проследим по какъв начин отричането помага на малкото момиченце да се превърне в жена, която обича прекалено силно. Когато бащата се прибира рядко у дома поради извънбрачна връзка, а вкъщи уверяват детето, че „татко е по работа“, то отрича проблема между родителите си и че е свидетел на нещо нередно в семейството му. Така се предпазва от страха за стабилността на семейството им и собственото му благополучие. Освен това се изпълва със съчувствие към баща си, който „много работи“, а не със срам или гняв, ако узнае истината. По този начин детето отрича и действителността, и чувствата си, а се зарежда с фантазия, която му помага да преживее по-лесно. Момиченцето се усъвършенства с практиката да се предпазва от страдание, но едновременно с това загубва способността си да избира свободно какво да прави. Неговото отричане действа механично, доброволно.

В дисфункционалното семейство винаги съществува споделено отричане на действителността. Независимо доколко сериозни са проблемите, семейството се превръща в дисфункционално, ако е налице отричането. Когато някой член на семейството се опита да го ; превъзмогне, като опише точно семейните проблеми например, то другите горещо се противопоставят на. мнението му. Често и чрез известна подигравка могат; да го заставят да приеме семейното мнение, а ако не успеят, го грози изключване от семейния кръг, в който преобладават приемането, привързаността и активността.

Никой, който използва отбранителния механизъм на отричането, не изключва съзнателно възприятията си за действителността, за да престане да регистрира точно онова, за което другите говорят и правят. Също така никой, у когото има отричане, не дава воля на собствените си чувства. В борбата да си осигури защита срещу дълбоки конфликти, натоварвания и страхове, егото отхвърля информация, която е прекалено тревожна, тогава нещата „просто се случват“.

Малката дъщеря, чиито родители се карат често, кани своя приятелка да преспи при нея. Късно вечерта двете момиченца са събудени от кавгата на двамата родители. Приятелката прошепва: „Леле, колко шумни са майка ти и баща ти. Защо крещят така?“ Притесненото дете, неведнъж събуждано посреднощ от подобни разправии, отговаря неопределено: „Не знам“, като се свива смутено в леглото си, докато трае семейният скандал. След този ден тя озадачава гостенката си, като я избягва упорито. А причината е, че приятелката й е станала свидетел на тайната на нейното семейство и винаги ще й напомня онова, което тя предпочита да отрича. Караницата на родителите й в присъствието на външен човек,- е толкова болезнена е за нея, че й е по-удобно да отрича истината и усърдно да избягва нещо или някого, който заплашва да оголи отбраната й срещу душевната мъка. Тя отхвърля срама, страха, гнева, безпомощността, тревогата, отчаянието, възмущението и отвращението си. Предпочита да не чувства нищо, за да не й се наложи да се преборва с тези силни емоции, ако я завладеят. Това е източникът й на необходимостта да контролира хората и събитията в живота си. По този начин си изгражда чувството за сигурност – никакви шокове, никакви изненади, никакви чувства.

Всеки, който изпадне в неудобно положение, се стреми да го овладее в максимална степен. Тази естествена човешка реакция е засилена при членовете на нездравото семейство, които живеят предимно в страдание. Спомнете си историята на Лайза, когато всички я насилваха да повиши училищните си оценки – много по-голяма е вероятността домашното да бъде добре написано, отколкото майката да се откаже от пиенето; така вместо да се изправят пред опустошителните последици от алкохолизма на майката и тяхното безсилие, родителите й предпочитат да вярват, че животът им ще бъде по-хубав, ако Лайза стане по-добра ученичка. Лайза също полага усилия да подобри (контролира) положението вкъщи с „доброто си поведение“. То не изразява обаче задоволство от семейството й и от съществуването си. Тъкмо обратното. Всяка домашна работа, която върши, без някой да я кара, говори за отчаяния й опит да оправи непоносимото положение на семейството, за което от дете се чувства отговорна.

Децата неизменно поемат упреците и вината за сериозните проблеми, които влияят върху семейството им. Като си въобразяват, че са всемогъщи, те вярват, че причина за семейните неуредици са самите те, както и че са в състояние да ги променят за добро или за лошо. Има много нещастни деца като Лайза, които са обвинявани от родителите си или от някой друг за проблеми извън техния контрол. Но дори и без тези обвинения, детето е готово да поеме по-голямата част от отговорността за своите или семейните неудачи.

Не е лесно, нито удобно за нас да смятаме, че безкористното поведение („да бъдем послушни“) и опитите ни да помагаме са нашият израз на стремеж да контролираме положението, а не алтруизъм. Видях тази динамика просто и ясно показана на табела върху вратата на агенцията, в която навремето работех. Представляваше рисунка на двуцветен кръг, горната част изобразяваше яркожълто изгряващо слънце, а долната беше оцветена в черно. На нея пишеше: „Помощта е слънчевата страна на контрола“. Предназначена беше за нас, консултантите, както и за пациентите ни, да проверяваме непрекъснато мотивите, които прикриват необходимостта да променяме другите.

Когато се влагат усилия за помощ от страна на хора с нещастно минало, или пък изпаднали в стресови взаимоотношения в настоящето, е нужна известна подозрителност спрямо необходимостта им да контролират. Извършваме контрол, когато правим за друг човек нещо, което той е в състояние да изпълни, когато планираме всекидневните занимания или бъдещето на друг, който сам може да го прави, когато подтикваме, съветваме, напомняме, предупреждаваме или ласкаем някой друг, който не е малко дете, когато нямаме сили да се изправим вместо него пред последиците от действията му и затова се опитваме или да променим неговите действия, или да не забелязваме последствията – ето така упражняваме контрола си над лицата и събитията, задоволявайки собствената си потребност да владеем ситуацията. Това е нашата надежда, че по този начин можем да контролираме собствените си чувства, там, където се пресичат нашият и неговият живот. И разбира се, колкото повече влагаме усилията си да упражняваме контрол, толкова по-малко успяваме. Но не сме в състояние да се въздържим от него.

Жена, свикнала да отрича и да контролира, винаги може да бъде въвлечена в ситуация, която ги изисква. Чрез отричането, което държи далеч от действителността и възможните негативни чувства, този тип жени биват тласкани към изпълнените с трудности взаимоотношения. Тогава те ще вложат всичките си умения, за да направят положението поносимо, като отричат в същото време колко лошо е в действителност. Отричането подхранва необходимостта от контрол, а неизбежният провал на този контрол подхранва необходимостта от отричане.

Историите, които описвам в следващото изложение, подчертават ясно динамиката между отричането и нуждата от контрол. Едва след психотерапия в зависимост от характера на проблемите им или чрез включване в съответните подпомагащи групи жените съумяват да вникнат ясно в поведението си и мотивите на стремежа си да бъдат в помощ, а то е: подсъзнателно мотивиран опит да отричат собственото си страдание, като контролират най-близките си хора. Силата на желанието на отделната жена да се притичва на помощ на партньора си е указание, че става дума повече за потребност, отколкото за съзнателен избор.

КОНИ: ТРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШНА, РАЗВЕДЕНА, СЪС СИН НА ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ

Допреди психотерапията не можех да си спомня нито един конкретен повод, който пораждаше разправия между родителите ми. Помня само, че двамата непрекъснато се караха. Това се случваше всеки ден -сутрин, обед, вечер, всяка минута. Разменяха се реплики, критики, несъгласия, обиди, а ние с брат ми наблюдавахме отстрани. Баща ми се застояваше в службата или някъде другаде колкото се можеше по-дълго, но рано или късно се прибираше и кавгите отново се подемаха. Моята роля в това положение беше да се правя, че няма нищо тревожно, а после да се опитвам да ги разсейвам, като вметвам нещо забавно. Обикновено тръсвах глава и пусках лъчезарната си усмивка, подхвърлях някаква шега или първата глупост, която ми идваше на ума, с надежда да привлека вниманието им. Дълбоко в себе си обаче бях изплашена до смърт и тъкмо това ме подтикваше да разигравам театър. И тъй, правех се на клоун, майтапех се и тези преструвки скоро се превърнаха в мое целодневно занимание. Така ги бях усъвършенствала у дома, че след време започнах да се държа по същия начин и навън. В общи линии се получи следното: ако нещо не беше наред, се правех, че не го забелязвам, но в действителност се опитвах да го прикривам. Всичко това се отрази върху брака ми.

Бях двайсетгодишна, когато се запознах с Кенет.

Той беше много хубав със слънчевия си загар на сърфист. Самият факт, че прояви интерес към мен и много скоро поиска да се оженим, ме изпълни с чувството, че имаме бъдеще. Освен това и той като мен беше веселяк, така че нямах съмнения – ще бъдем щастливи в съвместния ни живот.

Кенет нямаше особено ясна представа за житейското си поприще и аз го насърчавах, като му изброявах различни възможности. Бях убедена, че му помагам да се развие, като му давам необходима подкрепа и добри напътствия. На практика аз взимах решенията за двама ни, но въпреки това той правеше каквото си поиска. Аз се чувствах силна, а той знаеше, че може да разчита на мен. Предполагам, че всеки от нас се е нуждаел точно от това.

Бяха минали три-четири месеца, откакто живеехме заедно, когато една негова стара приятелка и колежка се обади по телефона вкъщи. Остана много изненадана, че живея заедно с Кенет; Каза ми, че той изобщо не й е споменал, че се е обвързал с друга, макар че се виждали в службата най-малко два-три пъти седмично. Всичко излезе наяве после, когато дойде лично у дома да се извини за обаждането. Цялата работа доста ме изуми и поисках обяснение от Кенет. Той ми отвърна, че не сметнал за нужно да й казва. Помня тогава, че ме обзе чувство на страх и тревога, което обаче не трая повече от миг. Потиснах безпокойството си и реших да подходя с разум. Виждах две възможности: или да му вдигна скандал, или да подмина всичко, като не очаквам от него да възприема нещата по моя начин. Избрах втората – долу ръцете и цялата случка обърната на шега. Бях си обещала никога, ама наистина никога, да не достигам до разправии като моите родители. Повдигаше ми се дори от мисълта, че мога да кипна. Тъй като от малка предпочитах да правя смешки и избягвах да се поддавам на силни емоции, в по-късните години силните емоции ме плашеха, изкарваха ме от равновесие. Освен това повече ми харесваше да заглаждам противоречията, затова приех безропотно обясненията на Кенет и зарових надълбоко съмненията за искреността в отношението му към мен. Няколко месеца по-късно се оженихме.

Минаха цели дванадесет години и един ден, по съвет на моя близка колежка, се озовах в кабинета на психотерапевт. Отначало възразих, защото бях убедена, че мога да управлявам живота си, но тя настояваше, защото се безпокояла за мен и смяташе, че имам нужда от съвет на специалист.

Ние с Кенет живеехме разделени по мое настояване, въпреки че според мен бракът ни беше щастлив. Терапевтката поиска да узнае какво се е случило. Разказах доста неща и наред с несвързаните изречения споменах, че напоследък Кенет беше почнал да излиза вечер сам, отначало един-два пъти в седмицата, после три-четири пъти и накрая се задържаше у дома само веднъж седмично. Най-сетне му казах, че, изглежда, предпочита да прекарва времето си другаде, затова е най-добре да вземе багажа си и да се изнесе от къщи. Психотерапевтката ме попита зная ли къде прекарва вечерите си. Отвърнах й, че нямам представа, защото никога не бях го питала. Тя изглеждаше доста изненадана. „Толкова вечери и не сте го попитали?“ Обясних, че не съм го питала, защото смятам, че брачните двойки трябва да си дават взаимно свобода на действие. Позволявах си обаче да го подсещам, че трябва да отделя повече време на сина ни Тад. Той винаги се съгласяваше, а после излизаше вечер и само в неделя понякога прекарваше с нас. Реших, че трябва да гледам на него като на не особено умен човек, който има нужда от моите непрекъснати лекции, за да стане добър баща. Никога не признах пред себе си, че той прави каквото си поиска, а аз съм безпомощна да го променя. Всъщност от година на година ставаше все по-лошо, независимо че се стараех да се държа безпогрешно. Още при първия сеанс психотерапевтката ме попита какво съм си мислела за неговите вечерни отсъствия. Това ме подразни. Изобщо не давах воля на такива мисли, защото иначе щях да страдам.

Сега вече знам, че Кенет е от мъжете, които не могат да живеят само с една жена, макар да харесваше сигурността на брачната връзка. Още преди да се оженим, а и след това ми беше давал хиляди поводи, че е такъв – на излети с приятели той често изчезваше с часове, на гости заговорваше някоя жена, с която после си тръгваше. Без дори да се замислям къде ми е мястото в такива случаи, аз пусках в ход чара си, за да отвлека вниманието на приятелите, които виждаха какво става, и се стараех да им покажа какъв арабия съм… вероятно и да им покажа, че съм обичана и няма да бъда изоставена било от приятел, било от съпруг. Бяха ми нужни доста психотерапевтични сеанси, за да си спомня, че в брака на майка ми и баща ми също бяха замесени жени. Често разправиите ставаха по повод вечерните отсъствия на баща ми. Тогава майка ми, вместо да му каже всичко направо, само намекваше, че не й бил верен, и бързаше да го сгълчи, че пренебрегвал нея и децата. Смятах, че тя е причината баща ми да не се прибира вечер и си дадох дума никога да не постъпвам като нея. Така се научих да тая всичко в себе си и да се усмихвам. Това ме доведе до психотерапията. Продължавах да се усмихвам и да съм ведра дори в деня, когато деветгодишкият ми син направи опит да се самоубие. Отминах го като шега, което изплаши съвсем сериозно приятелката ми. Дълго залъгвах себе си с чудотворната вяра, че ако съм добра и не се карам, всичко ще е наред. Донякъде за това допринесе и мисълта, че Кенет не е голям ум. Трябваше да го напътствам и да организирам живота му. Той плати малка цена, за да има кой да му чисти и готви, докато върши само онова, което си е наумил, без да му задавам никакви въпроси.

Отричането на факта, че нещата вървят зле, беше пълно и аз нямаше да се освободя от него, ако не бях потърсила помощ. Синът ми беше напълно нещастен, за да го правя свидетел на взаимоотношенията ни с баща му. Стараех се да го развличам с разговори, шеги, което вероятно е влошавало положението му. Отказах също така да призная пред всеки от познатите ни, че в брака ни нещо не върви. Кенет беше напуснал дома от шест месеца, а аз продължавах да крия, че сме разделени, което още повече утежняваше положението на сина ми. И той трябваше да пази тайната и сдържа мъката си, породена от този факт. Не позволявах на никого да разговаря с мен по въпроса, затова не разрешавах и на него. Не забелязвах отчаяната му нужда да сподели тази тайна.’ Психотерапевтката буквално ме насили да започна да казвам пред хората, че съвършеният ни брак е приключил. О, колко трудно ми беше да го призная! Струва ми се, че опитът на Тад да се самоубие беше просто начин да каже: „Ей, хора! Тук нещо просто не е наред!“

Е, сега сме по-добре. Тад и аз продължаваме психотерапията заедно и поотделно. Учим се да разговаряме помежду си и да си казваме кой какво чувства. По време на сеансите ми бе въведено правило да не обръщам на шега всяко нещо, за което стане въпрос. Нужни ми бяха огромни усилия да престана да се отбранявам и да наблюдавам какво става с мен в това положение, но мога да призная, че се чувствам добре. Когато се срещам с някой мъж, си задавам въпроса дали той би имал нужда от мен, за да оправя някои дребни подробности от живота му, но вече съм достатъчно благоразумна, за да задържам по-дълго време подобни мисли. От време на време такива леки пориви „да помогна“ са единствените пукнатини, които допускам да се появят по време на психотерапията напоследък. По-добре се чувствам сега, когато се смея при спомена за вредното си поведение, отколкото когато се смеех, за да прикривам нещо, което не е наред.

Отначало Кони е използвала хумора като средство да разсее себе си и родителите си от заплашителната действителност на разклатените им взаимоотношения. С чар и остроумие тя е отклонявала вниманието им един към друг, насочвайки го поне временно към себе си. При всеки инцидент тя се чувствала спойката между двамата воюващи, с цялата отговорност на предложената роля. Взаимоотношенията между родителите й са породили у нея нуждата да контролира другите, за да съхрани и обезопаси себе си. Изключително внимателно и тактично, с необходимата чувствителност, тя се научава да парира проявите на гняв и враждебност в околните и да ги отблъсква с остроумни забележки или обезоръжаваща усмивка.

Кони е имала двойна причина да отрича собствените си чувства – от една страна, мисълта за потенциалното разтрогване на брака на родителите й е била твърде плашеща за нея, от друга – всяко поддаване на собствените емоции е било пречка за театъра, в чието разиграване се е пристрастила. Тя достига до почти автоматично отричане на чувствата си, както и автоматически е търсела начини да манипулира и контролира околните. Повърхностната й възбуда вероятно е отчуждавала някои хора от нея, но други пък са харесвали този стил, като Кенет например, който не е искал да се обвързва достатъчно сериозно.

Самият факт, че в продължение на дълги години Кони живее със съпруг, който все по-често отсъства от дома, а накрая започва да излиза и вечер, и тя не му задава никакви въпроси къде ходи и какво прави, разкрива огромния капацитет на отричане и съизмеримия страх, стоящ зад него. Кони просто не е искала да знае, не е искала да се разправя и да се опълчва преди всичко, не е искала да преоткрие стария детски ужас, . че ако изрази несъгласие, целият свят ще рухне.

Трудно е било дори да бъде придумана да се подложи на лечение, за да се откаже от основното си средство за отбрана – хумора. За нея това е било равностойно да я накарат да престане да диша; тя се е опасявала, че няма да успее да оцелее без него. През плътната й защита прониква съвсем слабо дори отчаяната молба на сина й да започнат да гледат на действителността с отворени очи. Нейното упорство да не държи връзка с действителността граничи с лудост и в продължение на много сеанси тя продължава да говори единствено за проблемите на Тад, отказвайки да признае, че има и свои. Винаги в ролята на „силна“, тя не смята да се откаже от нея без сражение. Постепенно обаче, докато все по-често се оставя да я обземе тревогата, която изплува на повърхността, когато не прибягва до шеги, Кони започва да се чувства по-защитена. Вече започва да разбира, че като зряла жена разполага с далеч поздрави възпроизвеждащи механизми от усвоените през детските години. Започва да задава въпроси, противопоставя се, изявява себе си и говори за нуждите си. Научава се да бъде по-честна към себе си и околните, отколкото през изминалите дълги години. И накрая успява да овладее хумора си до такава степен, че в него вече да се чувства здравословният присмех над самата нея.